Св. Серафим Софийски Чудотворец. Св. Порфирий, еп. Газки. Св. мчк Севастиан

/КРОСС/ Серафим Богучарски е руски архиепископ и светец на Руската православна църква (РПЦ) и Българската православна църква (БПЦ).

Прославлението му е извършено на 26.02.2016 година в катедралния храм „Св. Александър Невски" в София[2], след като за първи път в църковната история две Поместни православни църкви - Руската и Българската, съвместно подготвят канонизация на светия.

По време на официално посещение на патриарх Неофит Български в Москва, на 8 март 2016 г. в московския Покровски манастир патриарх Кирил Московски и патриарх Неофит Български извършват съвместно литургично прославление на новоканонизирания от Руската и от Българската православна църква св. Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски Чудотворец.

Роден е на 1 декември (по стар стил) 1881 година в Рязан със светското име Николай Борисович Соболев в семейството на Борис Матвеевич Соболев и неговата съпруга Мария Николаевна. През 1894 г.

Николай Соболев е приет във втори клас на Рязанското духовно училище. След това завършва Рязанската духовна семинария през 1904 г. и постъпва в Санкт-Петербургската духовна академия. Там на 26 януари 1908 г. приема монашеско пострижение от епископ Сергий (Тихомиров) и получава името Серафим в чест на преподобни Серафим Саровски. На 18 март същата година е ръкоположен за йеромонах. В академията се сприятелява с ректора Теофан Бистров.

През 1908 г. иеромонах Серафим започва преподавателска дейност в богословското училище в Житомир, открито от киевския митрополит Антоний Храповицки, а след това е преместен като надзирател в Калужкото духовно училище.

През 1911 г. става инспектор на Костромското духовно училище, а на 22 декември 1912 г. - ректор на Воронежката духовна семинария и е въздигнат в сан архимандрит. На 1 октомври 1920 г., на празника Покров Богородичен, архимандрит Серафим е хиротонисан в сан Лубенски епископ от митрополит Антоний Храповицки в катедралния храм на Симферопол.

На 14 ноември 1920 г. с военния параход „Херсон", заедно с коменданта на Севастопол генерал Николай Стогов емигрира от Русия в Истанбул. Преподава в Халкинската семинария, Турция.

На 19 май 1921 г. пристига в България и с решение на руското Висше църковно управление зад граница е назначен за предстоятел на храма „Св. Николай Чудотворец" към руското посолство в София, както и на руския манастир „Св. Александър Невски" в Ямбол.

На 31 август 1921 г. оглавява руските задгранични православни енории на българска територия с титлата „епископ Богучарски", отначало под юрисдикцията на Руската православна църква зад граница (РПЦЗ), а по-късно, след 1946 г. - под юрисдикцията на Московската патриаршия.

През 1934 г. е възведен в архиепископски сан от председателя на Архиерейския Синод митрополит Антоний Храповицки.

През 1943 г. отказва да участва в Архиерейското съвещание на йерарсите на РПЦЗ, проведено 21 - 26 октомври във Виена под покровителството на германските власти. На 2 март 1945 г. архиепископ Серафим изпраща поздравително писмо до патриарха на Москва и цяла Русия Алексий I по повод избирането му за нов предстоятел на РПЦ.

На 15 април 1945 г. архиепископ Серафим се обръща с молба към патриарх Алексий I за приемане в Московския патриархат. На 16 юни 1946 г., по времето на посещението на патриарх Алексий I в България възобновява изцяло литургичното общение с Московската патриаршия.

Серафим (Соболев) приема съветско гражданство през 1946 г., а в края на декември същата година правителството на СССР предава под негова власт бившата Руска църква на посолството в София.

Архиепископ Серафим е поканен на Съвещанието на Главите и Представителите на Автокефалните Православни църкви в Москва през юли-август 1948 г., където изнася доклади. Една от целите на неговото участие е неутрализиране на икуменически настроения български Екзарх Стефан.[6]

Служение в София
Богучарски архиепископ Серафим (Соболев) е един от най-видните духовници на нашето време. Архиерей на Руската православна църква, чието архиерейско служение почти изцяло преминава в България.

Той идва от Русия в България, и близо 30 години обгрижва духовно както руските емигранти, така и множество българи, в това число и духовници. Той оглавява руските православни общини в България от 1921 до 1950 г. В служението му съществено място заема борбата за чистотата на Православната вяра.

Автор на безценни богословски трудове и проповеди, както и на акатист на свети Йоан Рилски Чудотворец, когото нарича „слава и красота на Българската църква".

На 26 февруари 1950 г., празника Тържество на Православието, владиката завършва земния си път.

Погребан е в криптата под олтара на руския храм-подворие „Св. Николай Чудотворец" в София, където от кончината му до днес вярващи от всички възрасти и социални кръгове отправят към него молитви за помощ и свидетелстват за неговото чудотворство.