Ница и безсилието на службите ще променят изцяло Европа

Франция преживя поредната кошмарна терористична атака – този път оръдие на убийството стана камион, врязал се в тълпата, празнуваща Деня на Бастилията в Ница. Символиката е двойна – най-големият национален празник в най-шикозния френски курорт, олицетворение на ситото охолство.

През март, когато прогърмяха взривовете в Брюксел, президентът на Франция Франсоа Оланд заяви, че страната се намира в състояние на война. Още тогава отбелязах, че зад тези гръмки слова не стои нищо. Защото войната означава кардинална промяна в поведението и отказ от обичайните привички.

А европейската реакция на все по-изострящите се атаки бе тъкмо обратната: няма да позволим на престъпниците да ни принудят да се откажем от нашите ценности и досегашния ни начин на живот. Зачестилите атентати и очевидното безсилие на службите показват, че без преосмисляне на фундаменталните обществени отношения няма как да се пречупи тази страшна тенденция.

На фона на Ница звучат особено абсурдно фанфарите в собствена чест, които прозвучаха преди няколко дни на срещата на върха на НАТО във Варшава. С титанични усилия на волята алиансът защити прибалтийските страни и Полша от руската заплаха, като реши да разположи нови четири батальона в Източна Европа. Радостта от заявената решимост и бездруго прозвуча някак странно, като се има предвид, че гарантирането на сигурността на страните-членки би трябвало да се подразбира от само себе си, без специални тържествени мероприятия. Но след вчерашните събития решението изглежда още по-нелепо – като опит да се намери ключа не там, където е загубен, а под фенера.

Най-шокиращ за европейците е фактът, че все по-страшната заплаха идва отвътре, от самите им общества. Практически всички най-гръмки атентати през последните години са дело на граждани на съответните страни. Политическите последствия са очевидни: влиянието на крайнодесните формации в тези страни ще продължи да нараства. Неслучайно страховете, свързани с тероризма и миграцията (а в съзнанието на обикновения човек те са част от едно цяло) бяха една от решаващите причини за неочаквания резултат от британския референдум.

Нищо чудно предстоящите избори в ключови европейски страни през следващите шест месеца да донесат нови изненади: президентските избори в САЩ през ноември и във Франция напролет, парламентарният вот в Холандия и Германия през 2017-та и в Италия през 2018 г. Във всички гореизброени случаи, с изключение на Германия, има вероятност популистките сили не просто да наберат скорост, а дори да дойдат на власт.

Ница неизбежно ще повлияе и на дискусията за бъдещето на Евросъюза, която се активизира след британския референдум. И така е ясно, че ерата на федерализацията и „отворените врати“ приключва. Все по-силни стават призивите за необходимостта от ресуверенизация и постепенното връщане на правата и възможностите на националните правителства. Това се забелязва вече и в най-важния кабинет на министрите в Европа – германският, и неговия лидер Ангела Меркел.

Поривът на нейния външен министър – социалдемократът Щайнмайер, заедно с френския му колега Еро, за започване на незабавен процес по задълбочаване на интеграцията в името на спасяването на европейския проект, увисна във въздуха и не срещна никаква подкрепа.

Ако „сигурността“ стане основен приоритет, то допълнителното оправомощаване на някакви абстрактни наднационални началници, ще среща все по-голяма съпротива от страна на гражданите в европейските страни. При форсмажорни обстоятелства гражданите искат да знаят кой носи отговорност за тяхното спокойствие. Неспособността на властта да ги защити от терористични заплахи днес е сравнима с неспособността да бъде защитена свободата и независимостта на страната от външния враг преди 200 години. Защото борбата с тероризма отдавна не е свързана само с външни обстоятелства.

Както и да се развие ситуацията в Месопотамия, дори „халифатът“ да бъде разгромен, това няма да се отрази кой знае колко върху поведението на привържениците на радикалния ислям в Европа, САЩ или другаде. Войната срещу терора става строго вътрешна, поне що се отнася до Стария свят. А гражданска война не се обявява, тя избухва от само себе си. И по всичко личи, че вече е в ход.