Политиците продължават да приемат реформите като кампания

/КРОСС/Съществена част от проблемите в съдебната власт бяха заложени в конституцията от 1991 г. Приемливата част от аргументите за това се отнасяха до гарантирането на независимостта на съдебната власт. Но по-голямата част от мотивите бяха свързани с неутрализирането на възможността за търсене на наказателна отговорност от представителите на бившия режим. Опитите за провеждане на съдебна реформа бяха блокирани от липсата на ясна перспектива и непреодолимата вътрешна съпротива. Всичко това увеличи социалната цена на посттоталитарна трансформация и доведе до масово споделено дълбоко усещане за несправедливост в българското общество.

Говоренето за "съдебна реформа" винаги е прикривало нежеланието да бъдат направени съществени промени, които да гарантират върховенството на закона и равенството на гражданите пред него. Предложенията за реформа много рядко засягаха самата основа на съдебната власт.

Законодателните промени не следваха обща логика,

а промените в процесуалните закони не повишиха ефективността в работата на съда. Всяко следващо управление заявяваше, че ще продължи или ще започне отново съдебната реформа, без да е постигнало съгласие относно нейните цели, обхват и принципи.

Предложението за промяна в конституцията, която да измени начина на формиране и принципите на действие на Висшия съдебен съвет, е част от една възможна пътна карта на промени. Тя се основава на разбирането, че проблемите са заложени в управлението на съдебната власт. Тези промени няма да се отразят пряко върху ефективността в действията на институциите на съдебната власт. Ако промените в основния закон станат факт, те ще доведат до по-доброто решаване на друг основен проблем.

Представата за "съдебна система" не е достоверна. Самото понятие няма правен смисъл. Функционирането на органите на съдебната власт няма системен характер. В най-добрия случай, ако трябва да представим действията на разследващите органи, прокуратурата и съда в някакъв формален модел, той е по-скоро верига, а не мрежа. Отношенията между отделните институции са процесуално обвързани, но те не работят в система. С понятието за система работят само съдиите, и то само доколкото става въпрос за системата на съдилищата. Това е една от причините съдиите винаги да са били по-склонни да се разграничат от следователите и прокурорите, а те на свой ред - да настояват да бъдат възприемани като част от "съдебната система".

Проблемът, който може да бъде решен чрез промените в конституцията, е свързан с легитимността и представителството на съдиите, прокурорите и следователите във ВСС. Прекият избор на представители, разделени в две колегии,

може да преодолее отчуждението

и недоверието сред самите магистрати. На свой ред преодоляването на този проблем би могло да подобри условията на кадровия подбор и легитимността на кариерното израстване в съдебната власт, което е една от възможните гаранции за справедлив процес.

Магистратите винаги са се противопоставяли на обобщената представа за състоянието на "съдебната система". Според мнозинството от тях тази представа се формира само от дейността на столичните съдилища и преди всичко на Софийския градски съд. Качеството на съдебния процес, както и проблемите, с които се сблъскват съдиите и прокурорите в останалите апелативни райони, почти никога не са били предмет на публично обсъждане. Съществена част от магистратите не се чувстват представлявани ефективно от членовете на ВСС. Най-същественият проблем е в това как да бъде осигурено по-добро представителство. Ако бъдат възприети идеите за квотно представителство на всичките пет апелативни района, това би ограничило прекия избор. Прекият избор предполага информираност, а тя на свой ред е ограничена от липсата на активна вътрешна комуникация в рамките на самите магистратски общности. Всъщност част от проблема е именно тук, в липсата на активни и достатъчно консолидирани професионални общности в рамките на самата съдебна власт.

Политическите залози в конституционната промяна нямат пряка връзка със съдебната власт. Управляващата коалиция има за цел да предложи модел на реформа, която

да ограничи негативните ефекти от проблемите

в съдебната власт. Макар и парадоксално, за опозицията остава тезата за запазване на статуквото. Мащабът на реформите остава ограничен от липсата на принципно политическо съгласие за необходимостта от изграждането на независима, но компетентна и ефективна съдебна власт. Тезата за разделението на властите е част от аргументацията на Монтескьо срещу абсолютната монархия, събираща в един център създаването на законите, тяхното прилагане и съденето според тях. Но това не е универсален модел, в който разделението е достатъчно за ефективното функциониране на законодателната, изпълнителната и съдебната власт.

Конституционните промени са критично важен елемент от взаимодействието между ГЕРБ и РБ. Постигането на съгласие и неговото последователно отстояване по тази тема е основният политически залог на управлението. Подкрепата на ПФ и АБВ има значение относно равнището на сплотеност на управляващото мнозинство, но няма определяща роля за консолидирането на дясноцентристкото пространство.

В БСП като че ли възприемат противопоставянето срещу конституционните промени като "въпрос на чест", но всъщност ще бъдат принудени да слязат на равнището на персонална защита на сегашния ВСС. ДПС възприема темата изцяло и само политически от гледна точка на актуалния баланс на силите и ще пресметне внимателно политическата цена на подкрепата си. "Атака" също няма пряк залог в реализирането на конституционните промени, но ще се възползва от поредната възможност за взаимодействие с БСП.

Съществена част от политическия дебат винаги се е водила в полето на неправителствените организации. Липсата на достатъчно ефективни и пълноценни професионални съюзи в рамките на съдебната власт оставя прекалено много свободно

пространство за проектирането на различни амбиции

и стратегии. Изгубеното в говорене за реформи време започва да тежи все повече. Общественото мнение повече от 15 г. продължава да бъде все така скептично настроено към промените и все така раздвоено между представата за правосъдие и справедливост. Доверието към съдебната власт остава критично ниско, независимо от реалните или планирани промени.

Хоризонтът на реформи, до който трябва да достигне България, е значително по-висок. Механизмът на сътрудничество и проверка (както за удобство решиха, че трябва да се преведе Cooperation and Verification Mechanism българските управляващи!) много ясно очертава линията на свързаност между съдебната власт и системата за сигурност. Постигането на качествена промяна в съдебната власт е невъзможно без съществено подобряване на дейността на институциите на изпълнителната власт в сферата на сигурността.

Втората линия свързва съдебната власт и публичната администрация. Тази връзка бе маркирана в Оперативната програма "Административен капацитет", но продължава да бъде дълбоко неразбрана и подценявана. Административната реформа трябва не само да оптимизира административните структури и да гарантира професионалния статут на служителите, но и да повиши капацитета на всички онези контролни и регулаторни органи, които трябва да осигуряват необходимата информация и експертиза за прокуратурата и съда.

Промените в конституцията ще постигнат целите си само ако бъдат част от цялостна визия, която не възприема реформата като кампания. Това е непрекъснат процес, около който всеки път, отново и отново, трябва да бъде постигано политическо съгласие.

Доц. д-р Антоний Гълъбов; "Сега"