Р. Кабаиванска: Бях знаменоска на Втора девическа и съм манифестирала със знамето на 24 май

/КРОСС/ - Г-жо Кабаиванска, пак идвате отнякъде, какво толкова ви ангажира, та сте все в движение?
- Какво правя ли? Занимавам се с младите таланти от 20 години и непрекъснато имам уроци. Сега съм в консерваторията в Модена, където имам 13 души. После това лято отивам в академията „Киджана" в Сиена. И една голяма част от учениците ми в Модена ме следват и там. После ще ме следват и в София, където ще имам майсторски клас през септември. Така че става доста сложен и интересен кръг. Освен това утре (19 май) отивам в Скалата в Милано, защото пее моята ученичка Мария Агреста, която направи голям триумф в операта „Турандот" при откриването на ЕКСПО в Милано. Мария Агреста, която дебютира преди три-четири години в България, вече прави грамадна световна кариера. Сега може да се каже спокойно, че е номер едно на сопраните. После в събота съм във Венеция, където пеят други две мои ученички. Изобщо съм ги поръсила из доста театри и трябва да ги контролирам, защото един певец винаги има нужда от контрол. Аз си спомням, че до последния момент, докато бе жива моята учителка Дзита Фумагалли, аз й телефонирах винаги преди концерт, за да я питам как трябва да направя определена фраза. И тя ми я пееше потелефона. Сега вървя по нейните стъпки и историята се повтаря непрекъснато - учителите следят учениците си.

- На какво друго искате да научите младите?
- Преди всичко избирам учениците си по инстинкт. Имам невероятен усет. Харесват ми млади интелигентни хора с глава, а не с компютър в главата. И после - не обичам нахалните, които говорят непрекъснато за себе си. А това в нашия артистичен свят е може би първото правило. Аз такива не понасям, те си поемат сами пътя и затварям вратата зад тях. Така че в това отношение съм много строга. Защото мисля, че ние, артистите, имаме мисия. Талантът не е случаен и ако го имаш, това значи, че имаш да изпълниш един дълг. Не искам да говоря с помпозни фрази. Но ако ти имаш талант, трябва да го раздадеш и споделиш по най-добрия възможен начин с другите. Защото талантът е за всички. Според мен в основата на всичко важно са моралът и етиката.

- Сънувате ли, че още сте на сцената? И че сте забравили текста?
- О, да. Много пъти сънувам, че съм в театъра - гримирана, с перуки и костюми, които не познавам, и не знам за каква роля съм подготвяна. После започвам с ужас да търся пътя към сцената. Отварям една врата, качвам се по стълбите и асансьорите, но не намирам сцената. Ако пък в някой сън намеря сцената, тогава кошмарът се превръща в истински, защото чувам музика, която не познавам, а пък трябва да пея. Така че моето лично пеене е нещо като кошмар, а пеенето на моите ученици - дълг.

- Канят ли ви още като жури на оперни конкурси?
- Непрекъснато, но аз не съм много доволна да ходя. Защото в много случаи виждам голяма неинформираност в членовете на журито. Преди два месеца бях в Барселона на големия международен певчески конкурс „Виняз". На него кандидатите първоначално са били 1225 певци. Може ли да си представите вече какво означава да се пее и каква е конкуренцията в този глобализиран свят. Първо са направили селекции в Париж, Милано, Москва, в Ню Йорк и за първи път са включили и Пекин. И на финала бяха дошли всички артисти и директорите на тези театри. Аз всъщност отидох само на финала, но на него пяха 170 Това е трагедията на нашето време. Защото по някакъв невероятен начин всички млади хора искат да се изявяват - в пеенето ли ще бъде, в театъра ли, по телевизията ли...

- А има ли сред вашите ученици и български гласове, на които вещаете световна кариера?
- При мен в Модена имам трима българи със стипендия от фондацията - контратенор, бас, с който учим трета година, и сопрано, което е втора година. Вижте, за кариера днес е трудно да се говори, защото тези цифри, които преди малко ви казах, са невероятни. Спомням си например през 1959 г., като се явих на първия си конкурс в Италия. С мен бе и Лучано Павароти. Аз спечелих конкурса при сопраните, а той - при тенорите. Но знаете ли колко кандидати бяхме? Двадесет и двама! Значи пропорциите са много различни, така че и шансът намалява. А комерсиалното е навсякъде. Но операта не е бизнес, за нея трябва да имаш талант - глас, артистичност, ум и морал.

- Разкажете, моля, защо са се мразели Борис Христов и Николай Гяуров.
- Ха-ха. Ами може би от общия произход български (Смее ее.) Да, не бяха в добри отношения, но в цялата работа имаше и малко политическа нотка. Борис бе обиден, че през комунизма България не бе пуснала брат му в Италия. Така че той имаше политически чувства против българския режим. А Гяуров се явяваше като знаме на този режим на Запад. Ето защо станаха тези големи неприятности между Борис Христов и Гяуров

- Кой от двамата бе по-добър певец?
- Вижте, когато си номер 1, ти не си по-добър от другите, просто имаш своята ярка индивидуалност. Борис Христов имаше грамадна индивидуалност, Гяуров също носеше своята. Това са категории, които не могат да се сравняват.

- Вие завладяхте света от миланската Ла Скала, а 20 години по-късно я осъдихте за нарушаване на договора ви и го разтрогвате. Какво се случи?
- Това е много любопитен случай, защото всъщност само аз и испанският тенор Алфредо Краус сме завеждали и печелели процеси срещу миланската Ла Скала в цялата нейна история. Но бе логично. Аз имах договор със Скалата да пея него сезон в операта „Манон Леско" на Пучини. Бях вече доста голяма звезда с непрекъснати договори един след друг. Спомням си добре, че тогава пеех в Мюнхен и ми телефонира директорът на Ла Скала. Каза: „Съжалявам много, но не можем да поставим „Манон Леско" поради технически причини". Попитах защо, след като до началото на сезона има още 3-4 месеца. Той обеща да дойде в Мюнхен да разрешим въпроса, но не дойде. Но аз, като се върнах в Италия, намерих най-опасния адвокат в Милано и заведох дело срещу Скала за обезщетение Оттам, без да се явят на делото, защото бе ясно, че щях да го спечеля, ми дадоха всичко, което поисках. За мен е много забавно, че това са единствените пари, които съм спечелила без пот в тази моя страшно дълга кариера от 55 години. После не съм пяла в Скала, но вратите на всички театри по света бяха отворени за мен.

- Навремето се говореше, че славянските гласове са особено благодатни за оперно пеене. Вярно ли е, или е мит, който се тиражираше през социализма?
- Няма такова правило, даже напротив. Когато заминах за първи път да пея в „Метрополитен" в Ню Йорк през 1961 г., отидох при една голяма певица от миналото - Роза Понсел, съвременничка на Карузо. Първото, което тя ми каза, бе: „Ти трябва да загубиш славянщината в гласа си." Така че славянството в пеенето не бе в положителна посока.

- Не са ли ви предложили да напишат книга за вас?
- Стотици пъти, но аз не искам. Да, животът ми е много интересен, но аз не съм автославеща се. Винаги съм гледала на себе си с ирония и никога не съм вярвала на митове от рода, че съм най-голямата, както правят доста от моите колеги. Дори при мен тази позиция е прекалено крайна, защото нямам никакъв архив. Докато бе жива майка ми, й изпращах снимки, които тя събираше, но след нея дойде краят и на албумите. Тъй като аз с моята твърда глава съм нямала нито агенция, нито импресарио, а съм пяла сама, никой не ми е правил и биография. А може би, ако бях писала и по два реда на вечер, щеше да се получи даже забавно и интересно. Но всичко е въпрос на характер.

- Защо избрахте да живеете в Модена, а не в Милано?
- Мъжът ми е роден тук и ме доведе. Нали знаете, че жените трябва да слушат мъжете си. И аз съм така Ние и двамата се слушаме, но вече остаряхме.

- Изпитвал ли е ревност съпругът ви Франко Гуандалини към вас, след като на сцената вие сте кралицата?
- Да ви кажа право, а аз съм много искрена, не си представях, че той може да е ревнив. Но сега, на стари години, разбирам, че много е страдал, защото е бил много ревнив.

- А имал ли е основание за ревност?
- В никакъв случай. Оперното пеене е такава сериозна професия, че или си отговорен и успяваш, или ходиш по приеми, влюбваш се във всеки партньор и проваляш кариерата си. Много е важно равновесието между личния живот и професията.

- Като демократ либерал какво от промените в България не приемате?
- Аз не живея в България и няма как да я оценявам. А и когато съм там, работя и нямам време да се ориентирам. Само питам кой спечели изборите и каква е програмата му. Обаче, ако мога да се определя, аз съм преди всичко антикомунист и после либерал демократ. Така че, ако в България правят либе-ралдемократични реформи, ги подкрепям. Но вижте, целият свят е объркан и може би тези стари теории и идеологии трябва да се сменят

- Как могат да научат младите хора с певчески дарби за вашите майсторски класове и да се явят на прослушване?
- О, Господи, та нали тези млади хора са непрекъснато в интернет. Така че много лесно: чат-чат и намираш информацията.

- Не е задължително да учат в Нов български университет?
- Ама, разбира се. При мен вече трета година давам стипендия на Костадин Мечков, който не е от Нов български университет. Същото се отнася и за стипендиантката Дарина Лилкова. Така че няма никакво правило къде учат. Но те, както и тенор номер едно Андреа Каре - също мой ученик, са минали през майсторския ми клас в Нов български университет и са били стипендианти на моя фонд.

- И за това не трябват никакви връзки?
- При мен в никакъв случай този номер не може да мине.

- На какво искате да научите внука си Джовани?
- Аз имам и внучка на 3,5 месеца. Тя се казва Чечилия, като светицата на изкуството. Така че може би има някаква духовна връзка с баба си. Многа. хубаво детенце, всички казват, че може би ще прилича на баба си Райна. Обаче аз се моля внучката ми да не пропява. Светът е много променен и аз не съм оптимист за изкуството

- Знаете ли, че много пенсионери от Италия заживяват в България. Минавала ли ви е мисълта да се върнете и вие, или тези близо 60 години извън България...
- Вижте, понякога си мисля за връщане в България. Но още е далече, още съм само на 80 години. Има време.

- Харесвате ли живота?
- Моят живот е само работа.

- Ще си спомните ли в неделя за празника на двамата славянски просветители Кирил и Методий?
- Разбира се. Аз бях знаменоска на Втора девическа гимназия и съм манифестирала със знам£. на 24 май. От това по-хубав спомен може ли да има едно дете. Ходила съм и в базиликата „Сан Клементе", където е погребан Свети Кирил Философ.

Николай Москов

„24 часа"