Покажи ми съзвучните гами на капризното свое лице

/КРОСС/ Небе

Дълбоко и чисто небе, о моя въздушна безбрежност,
обичам лазурния лик на твойта безоблачна нежност!

Как много и мойта душа прилича на твойте лазури,
о мое просторно небе - родина на слънце и бури.

На земния грохот в безкрая аз страдам и жадно
се губя,

и в свойте страдания земни аз тебе сънувам и любя.

И нявга, когато помръкна отрупан със черни
проклятия -

дълбоко и чисто небе, вземи ме у свойте обятия!

2

Разгърни се широко над мен!
Цяла нощ те сънувах и чаках,
чаках буден и в тъмно, и в ден,
чаках буден и плаках, и плаках...
Разгърни се широко над мен!

Твойта луда безбрежност ме мами -
аз простирам към тебе ръце,
покажи ми съзвучните гами
на капризното свое лице!

Аз съм жертва на земните ями,
аз съм пленник на свойто сърце.
Твойта луда безбрежност ме мами -
аз простирам към тебе ръце.

Моят път е размирно метежен
и незнайна е мойта съдба.
Сещам земния страх неизбежен
и в мъчителна жажда скърбя.
Потопи ме в копнежа си нежен,
дето няма ни скръб, ни борба!
Моят път е размирно метежен
и незнайна е мойта съдба.

Зачарован и нежно смирен,
потопи ме в лазурната бездна -
нека бъда навеки пленен!
Твойта смърт е спокойна и звездна -
разгърни се приветно над мен!

3

Небе безоблачно, широко и лазурно,
небе на странните капризни изненади
ту черно като смърт, ту светло и безбурно,
сред рой съзвездия и облачни грамади.

О, има светли дни, когато аз ликувам -
и мойта радост е във тебе отразена;
о, има сиви дни, когато аз тъгувам -
и моят скърбен блен
във теб е въплотен;
о, има мрачни дни без сън и без надежда,
когато всеки звук е пълен със печал -
тогава моят стих, изваян от метал,
през твоя мрачен лик тревожно се оглежда;
но има часове и кървави, и страшни,
когато вика в мен неволята набрана,
тогава вее смърт по улиците прашни
и твойта тишина, от трясъци раздрана,
изпраща огън, дъжд, светкавици и град -
и тръпнат плочите на мокрия площад.
И твойте облаци започват канонада
над грешната земя - и тя реве и вика
и става между вас тогава страшна свада -
и падат мълнии, и свети електрика...

И ти само тогаз приличаш на земята
със нейните борби на живия безброй.
Обичам тоя час на кървава разплата,
на смъртните стрели и смелия двубой.

4

Аз съм бедния син на земята,
изнемогнал от скърби и труд,
и безропотен раб на съдбата,
ограден съм от слънце и студ.

И заморен от вечната грижа
на суетния призрачен ден,
отпочивам си в бедната хижа,
безнадежден и болно-смирен.

Ала в своята мисъл потайна
аз приличам на бдителен страж,
че през земната мъка безкрайна
грее някакъв светъл мираж:

аз се нося над сънни морета
и над звездните сфери летя,
запленен по незнайна планета,
упоен от мистични цветя.

И в лъжата мечтателно-нежна
(сякаш приказка някаква бе) -
виждам твойта пустиня безбрежна,
чародейно и гордо небе!

Христо Ясенов † 10 май 1925 г.

„Рицарски замък"

1921