Медийната екзекуция на Калин Терзийски

/КРОСС/ Не познавам писателя Калин Терзийски. Започнах навремето „Алкохол", но книгата не ме грабна. Вероятно станах жертва на медийния шум. Толкова се шумя около тази книга, че никога не е имало начин тя да стигне до сърцето ми. Мъчих се, потих се до 50-ата страница, а след това реших, че животът е твърде кратък, за да си причинявам Калин Терзийски. И така окончателно се отървах от натрапената необходимост да се запознаваш с произведения, за които медиите натрапчиво като наркотичен сън твърдят, че са незаобиколими и всички трябва да ги учат наизуст.

Не познавам и човека Калин Терзийски. Останах встрани от неговите телевизионни турнета и общо-взето единственият случай, в който той ми се наби в погледа, беше след един негов жалостив текст, написан в маниера на меланхоличното хълцане, че го поканили във „Всяка неделя", ама времето не стигнало да го пуснат в ефир. След това Кеворк Кеворкян в безкомпромисен стил го накълца в друг текст, но тази битка не ми беше достатъчно интересна, за да проверя колко дълго продължи и до какви дълбочини е стигнала.

Казвам всичко това, за да напомня на скучаещата публика, че това, което ще напиша по-долу, е само мое мнение, не е продиктувано от някакво фенство към Калин Терзийски, нито пък от някакъв модерен интелектуален хейт, който май е демонът на епохата, в която живеем.

Не знам кога точно е станало, но бившият пияница Терзийски е започнал да пие отново. Преди няколко месеца за първи път ме осени това прозрение. Трябваше да участвам в едно предаване след него и ми са наложи за 15 минути да проследя какво говори. Той говореше трудно, бавно и, най-важното, доста глупаво. Някъде в това усилие проблясваха светли искри, имаше зачатъци на небанални прозрения, но те умираха веднага, затрупани от налудничаво поведение, бавна и разкъсана мисъл и влудяващото усещане, че на този човек трябва да му вадиш думите от устата с ченгел. След това водещият на предаването ми сподели, че пет пъти се е препотил докато е интервюирал Терзийски, защото изобщо не е бил сигурен дали ще може да изкара интервюто докрай.

И тук започва трагедията. Медиите надушиха, че Калин Терзийски пак пие. И дали спряха да го канят? О, не, точно обратното - вероятно сега поканите към него са скочили двойно. В едно предаване на ТВ7, наречено „Революция", вероятно съвсем целенасочено бяха поканили Терзийски, знаейки, че той ще се яви пиян. Водещият реши да се гаври с писателя и, според мен, напълно успя в своята мисия. Терзийски беше неадекватен, бавен, меланхоличен и напълно вън от реалността. И да ви кажа - точно в това предаване той ми стана симпатичен. Не защото е казал нещо мъдро или се е държал добре. Просто страстта в очите на водещия да унижи госта си беше толкова похотлива, че веднага започнах да симпатизирам на жертвата.

Тогава в главата ми се зароди странната идея, че в България медиите могат да служат като зареден пистолет срещу някой човек и напълно да го унищожат. Така навремето двама водещи преждевременно вкараха в гроба страшния чешит Васа Ганчева, защото я подложиха на толкова върховно унижени, че вероятно капилярите в сърцето й са се пръснали тогава.

Същата бавна отрова медиите впръскват и в Калин Терзийски. Алкохолизмът е болест. Вместо да бъде поощряван, трябва да се направи опит един алкохолик да бъде спасен. На медиите днес обаче Терзийски вече не им върши работа трезвен. Те го искат точно такъв - пиян, неадекватен и смешен, защото така е идеален за лютивия вкус на нашенската медийна туршия. Вижте алкохолизираната маймуна, хахаха, посмейте се над пияния интелектуалец, моля, заповядайте, наритайте пийналия писател и играйте хоро с метални ботуши върху неговия гръбнак.

Дали изобщо на медийните персони им е хрумвало, че в такава ситуация могат да се опитат да бъдат солидарни, съпричастни, а не да влизат в ролята на медийна гилотина, която трябва да отсече главата на пияницата. Всъщност това е трагедията на Терзийски. Алкохолът не е никакъв бунт срещу удобството на статуквото. Пиянството е знак за разгром. То не е революция, а трагедия. Пиянството не е и начин на живот. Това е социален срив и в този случай медиите играят ролята на един воайор-хулиган, който извлича кеф от трагедията на някой друг.

Този текст вероятно щеше да си остане ненаписан, ако не бях попаднал в сайта "Егоист" на едно интервю с Терзийски, което ме порази. Авторът на интервюто приема пиянството за своеобразен житейски стил, за едва ли не някаква литературна норма, която Терзийски трябва да изпълни, защото така най-успешно ще се впише в клишето на пиещия писател, който се налива от сутрин до мрак, за да отравя в спирт вътрешните си демони. „Писането и пиенето имат своята кармична връзка", твърди авторът на интервюто, вероятно с цел да оправдае опита си да героизира един човек с проблем. Да наблюдаваш срива на алкохолика и да му се кефиш и дори да не направиш опит да го спреш, е най-грозната поза на обществото от воайори, в което сме се превърнали. Това поведение с нищо не се отличава от поведението на хората във Враца, които са снимали с телефоните си побоя над Тодор, но без да се намесят и да се опитат да го спасят. Терзийски е в същото положение. Неговите демони го пребиват и смазват. Но медиите избират само да наблюдават и дори да се гаврят.

А Терзийски се разпада и това е очевидно от неговите отговори. И дори и да приемем, че в тях има една палава доза нарцисизъм и позьорство, то промяната в него е така очевидна, че някой трябва да я възприеме като зов за помощ, а не като измисляне на нови начини за гавра с един страдащ човек. В интервюто си Терзийски твърди, че вече е Кайо, неговото творческо алтер-его, а самият Калин Терзийски „си е ебал майката" (цитатът е съвсем дословен). Пак ще повторим - нека да приемем, че това е творческо позьорство, но не мислите ли, че, скрит зад целия този водопад от измъчени думи, няма и някакъв тих писък за помощ. А дори и този вик да отсъства, не е ли по-нормално и човешко медиите, вместо да танцуват с лудостта, да видят дали няма начин тя просто да бъде излекувана, а известният писател да бъде изваден от тази черна крепост на алкохола, която си е изградил.

А, ако приемем, че всичко това е театър, то медиите пак носят вина, че съучастват в налудничави пърформанси. Според мен обаче, това второто е по-невероятно като версия. Ако беше пърформанс, едва ли щеше да има журналисти, които така безпощадно да се гаврят.

Наскоро челно се сблъсках с едно стихотворение на Терзийски. Признавам си - неговата поезия ми изглежда като поезията на вогоните. Това стихотоворение също:

Аз умирам

а хората ходят до била

за да си купят нещо

аз умирам и ги гледам

наблюдавам ги

и знам

колко ще ми е мъчно без тях

те ходят,

те купуват хляб и яйца

майонеза и соев сос

а аз умирам

чуйте:

никой не се оплаква

само казва

аз умирам

и няма да мога да ходя

с другите хора във била

за да сме заедно

Четох го два дни, мразих го два дни, но на третия го харесах. Струва ми се, че отвъд тежката лексика, то е някакъв стон. Ох, още щом го написах, пръстите ми затрепериха от баналността на тази фраза. Друго щеше да е, ако измъдря нещо като автора в „Егоист" - „Пукни се на парчета, тяло; душата пак е свободна". Каква свобода на душата точно е алкохолът? Това е решетката, през която можеш да викаш колкото си искаш в България, защото вече е очевидно, че няма да има кой да те чуе.

Медиите избраха да съучастват в разрушаването на един човек, а не в неговото спасяване. И на мен ми е тъжно от това. Честно, тъжно ми е. Не познавам писателя и човека Терзийски, не знам кой е Кайо, но е ужасно да гледаш как в това кошмарно медийно риалити го разкъсват на части. Дори и тези, които го романтизират, го убиват. Калин Терзийски не получи утешението на обикновените пиянки да си пият в самота и анонимност. Неговият проблем стана свръхпубличен, но не чрез съпричастност, а чрез унижение.

И не съм наясно къде може да свърши това.

Александър Симов
„Поглед Инфо"