Театрите на тялото. Психоаналитичен подход към психосоматичните заболявания

/КРОСС/ Джойс Макдугъл - „Театрите на тялото"

Психоаналитичен подход към психосоматичните заболявания

ВЪВЕДЕНИЕ

Психосоматично и психоаналитично пътуване

Защо избрах за заглавие „Театрите на тялото"? Докато пишех „Театрите на психиката" (Theaters of the mind, McDougall, 1982а), постепенно осъзнах, както често се случва при писането, че по време на работата ми по тази книга се заражда идея за нова. Избирайки театъра като метафора за психичната реалност, вероятно следвах стъпките на Ана О, която в края на XIX век нарича своите свободни асоциации по време на терапията си с Бройер (Breuer and Freud, 1893-1895) „свой частен театър".

Първото ми предизвикателство бе опитът да разбера скрития смисъл на сложните психични сценарии, които водят до сексуални отклонения (McDougall, 1964). Още тогава осъзнах, че създаването на вътрешни „театрални сценарии", макар и „написани" в ранно детство, оказва трайно въздействие върху съзнанието на възрастния човек и се проявява както в невротични, така и в психосоматични форми. Бях наблюдавала и у пациенти, които не са нито невротични, нито психотични, нито със сексуални отклонения, едно друго, трудно уловимо явление, което нарекох „псевдонормалност" и което по-късно доведе до публикуването през 1978 г. на „В защита на необходимата ненормалност" (Plea for a measure of abnormality). По-късно, когато пристъпих към писането на „Театрите на психиката", се заех с разграничаването на различните пространства, в които Азът разиграва своите скрити драми, заедно със съпътстващите сценарии и персонажи, които изграждат психичния репертоар. След като разгледах това, което нарекох „невротичен театър", последван от „психотичния", „преходния" и „нарцистичния", се оказах изправена пред борба с един театър, който временно нарекох „психосоматичното на психоаналитичната сцена". Това се оказа твърде обширна тема, за да бъде включена в „Театрите на психиката", тъй като имаше опасност да обхване цялата книга. Още преди да започна да пиша книгата, заглавието „Театрите на тялото" вече беше привлякло вниманието ми.

Сега съм готова да представя по-цялостна гледна точка за „театрите" на тялото, съсредоточавайки се върху разбирането и изследването на психосоматичните явления в рамките на психоаналитичния контекст. Първоначално вярвах, че при психосоматичните състояния тялото реагира на психологическа заплаха така, сякаш тя е физиологична. Смятах, че там съществува силно разделение между психичното и соматичното и че това се дължи на неспособността на тези пациенти да осъзнават своите емоционални състояния в застрашаващи ситуации. Завесите на сцената на психичното бяха, така да се каже, плътно спуснати. Нито един звук не достигаше до външното ухо, а в този таен театър се разиграваше драма, която застрашаваше живота на самия му собственик.

Представете си следната ситуация. След години на трудна, макар и на пръв поглед успешна работа приключих анализата с пациент алкохолик. Той продължи напред, изгради международна репутация със своята креативност и с нарастващата си слава се превърна в щастлив посланик на психоанализата. Но след години той се върна, за да обяви, че умира от рак на гърлото, чиито ранни симптоми не се проявиха в театрите на психичното му. Завесите бяха спуснати, думите - заглушени, така че нито едно предупреждение не достигна до слуха, предупреждение, което, ако бе чуто, можеше да му спаси живота!

Всички сме чували за такива скрити драми, разиграващи се в театрите на психичното на нашите пациенти. Всъщност често ги усещаме неясно, с тревога - не само сред анализантите си, но и сред колегите, приятелите или семейството си.

Затова в тази книга ще разгледаме не само хората, които реагират на психологическо страдание чрез психосоматични прояви, но и психосоматичния потенциал или компонент, присъщ на всеки човек. Всички ние сме склонни към соматизация в онези моменти, когато вътрешните или външните обстоятелства надвишават обичайните ни психологически механизми за справяне със ситуацията. Често се случва определени психосоматични явления, както и повтарящи се тенденции към физическо разболяване да изчезнат като неочакван страничен ефект от психоаналитичното лечение - понякога дори без конкретно изследване на значението им в рамките на психичната икономика.

Важно е обаче да се подчертае, че аналитиците обикновено не приемат хора за психоаналитична терапия само въз основа на психосоматични оплаквания. Макар че тези оплаквания може да са отражение на психологическо страдание, те не са непременно показание за анализа. Психоаналитичното пътешествие се предприема от онези, които са готови да изследват континентите на своя психичен свят, останали извън картата на съзнанието. Личности, които се впускат в такава експедиция, го правят с надеждата, че техните открития ще им позволят да се възползват по-пълноценно от приключението, наречено живот, и да се справят по-добре с бурите и разочарованията, които всяко съществуване неизбежно носи със себе си. Както при всяко пътешествие, преди да започне, трябва да се изготви план, който да бъде обсъден с тези, които ще го следват. Трябва да се реши дали психоанализата може да отговори адекватно на терапевтичното предизвикателство. Понякога хората тръгват на грешното пътешествие.

Началото на пътуването

Нека чуем господин З., който страда от непреодолимо безсъние, откакто се помни, без да е открита медицинска причина за него. Традиционният психоаналитик може да предположи, че подобно безсъние показва, че пациентът, макар и изтощен, се страхува да заспи, страхува се от сънищата, които може да му се явят, страхува се да не изгуби контрол върху деня и външния свят. Аналитикът би могъл да добави, че скритите причини за тези страхове могат да бъдат разкрити чрез аналитично изследване. От своя страна психиатърът може да предложи ефективно приспивателно, което да гарантира на господин З. пет или шест часа спокоен сън и усещане, че е готов да посрещне следващия ден.

В зависимост от характера си господин З. може да каже на аналитика: „Не ме интересува какво причинява безсънието ми, искам само да се отърва от него!", или да каже на психиатъра: „Не искам да съм дрогиран цял живот, за да мога да спя, искам да разбера защо не мога да заспя като другите хора!". Очевидно е, че ако не се вникне достатъчно внимателно в истинската природа на желанието на господин З., съществува риск той да бъде въвлечен в лечение, което по-късно, може би години след това, ще го накара да постави под съмнение или дори да съжалява за решението си. В случая на господин З. сме изправени пред два напълно различни типа търсене на помощ - психиатър, който лекува с медикаменти, или психоаналитик, който разчита на аналитичния метод като лечебен инструмент. Те ще трябва да открият към какво всъщност се стреми пациентът. Психиатърът се надява, че внимателно предписаното лекарство ще смекчи симптомите, от които страда пациентът, докато психоаналитикът се надява, че нарасналото самопознание на анализанта ще намали вероятността от повторение на симптомите и ще доведе до по-креативни начини за инвестиране на психична енергия. Тъй като, както признават аналитиците, психоанализата не е непременно предпочитаното лечение за всички психологически или психосоматични разстройства, въпросът за избора от психоаналитична гледна точка заслужава допълнително внимание.

Какво е „психоаналитична" молба за помощ? 

Как се оценява една заявка за психоаналитично лечение? Тъй като още на първата среща аналитикът е имплицитно призован да направи преценка относно търсенето на помощ от страна на потенциалния пациент, важно е ясно да се определи какво именно подлежи на преценка. Въпреки че различни аналитици имат различни подходи към предварителните интервюта, ще изложа своята собствена гледна точка по този сложен въпрос: Какво искам да знам? Как събирам нужната информация? И как я оценявам?

Без значение дали бъдещият анализант страда от психосоматични заболявания, от невротични, психотични или характерови симптоми, или от зависимости, моят подход остава един и същ. Симптомите ни казват твърде малко за шансовете на даден човек да бъде подпомогнат чрез някаква форма на психоаналитична терапия. На всеки аналитик се е случвало да приеме за лечение някого, който теоретично и спрямо клиничния опит изглежда напълно подходящ за психоанализа, но само година или две по-късно става ясно, че пациентът все още се намира на етапа на предварителните интервюта.

На 24 юли излиза на български език „Театрите на тялото". Предназначена основно за психоаналитици, психотерапевти, психолози, психиатри и лекари с различна специализация, тази книга е адресирана и към всички читатели с по-задълбочен интерес към взаимодействието между психичните процеси и физическото здраве. Преводът е дело на д-р Виолета Азис. Художник на корицата е Анна Лазарова.

Сърцето заема особено място в разбирането на връзката между психичното и телесното. Още Блез Паскал в своята творба Pensées от 1670 г. пише: „Сърцето има свои основания, които разумът не познава", а повече от век по-късно британският психиатър Хенри Модсли отбелязва: „Скръбта, която не намира израз в сълзи, кара други органи да плачат". 

„Театрите на тялото. Психоаналитичен подход към психосоматичните заболявания" (240 стр., цена с 25% отстъпка: 19.07 лв. /9.75 евро) е фокусирана върху психосоматичното функциониране от психоаналитична гледна точка и въвежда идеята за психосоматичната уязвимост, присъща на всеки от нас. Според нея, подобно на бебето, психосоматичният пациент не може да изрази преживяванията си с думи и реагира на болезнените си чувства с физически симптоми. Макдугъл обръща внимание на парадокса, че често пъти психосоматичните състояния са животозастрашаващи, но са и начин за психично оцеляване. Трудната задача на психоаналитика в тези случаи е да преведе мистериозните телесни сценарии в интерпретации, които правят възможно тяхното осъзнаване и трансформиране в чувства и мисли.

По думите на доц. д-р Светлозар Василев, психоаналитик и преподавател в НБУ, идеите на Джойс Макдугъл са значителен принос в преодоляването на характерното за българската медицина и широка общественост разделение между ума и тялото. Преводът на д-р Виолета Азис е изключително навременен и ще позволи на будните лекари, психолози и психотерапевти да се запознаят с теории и клинични илюстрации, благодарение на които отношенията им с пациентите вече никога няма да са същите.

Джойс Макдугъл (1920-2011) е новозеландско-френска психоаналитичка, която се нарежда сред най-влиятелните автори в света на психосоматиката. Баща ѝ е бил режисьор на десетки постановки за деца, а тя самата е участвала в множество театрални продукции. Това е причината да използва сценични метафори в книгите и описанията си на различни случаи.

„Театрите на тялото" е най-известното ѝ произведение. То дава на читателите представа за начина, по който един психоаналитик се е научил да слуша „езика" на тялото - език, който има много „диалекти". Всеки пациент, използвайки сложния соматичен превод на посланията на психиката, разкрива различна драма. Когато нейната тема може да бъде разказана и споделена в терапевтичната ситуация, защото аналитичната работа винаги представлява история, създадена от двама души, психиката е в състояние да поеме задачата да модифицира тази драма. Така тялото бива освободено от своите повтарящи се опити да намери решение на психичната болка.