Проф. Кръстьо Петков: Историята се повтаря! Не съвсем ! И не като фарс...

Проф. Кръстьо Петков от Тунис за Информационна агенция КРОСС

Тунис, Тунис /КРОСС/ Едно от най-често срещаните сравнения, които се правят по повод на януарските събития в Арабския Изток, е с т.нар. нежни/кадифени революции в източноевропейските страни, през 1989 г. В разговорите и медийните коментари дори се ползва същата терминология : „вятър на промяната", „тоталитаризъм", „демократичен преход" и други.

Самата покана за посещението в Тунис към мен и Миклош от Унгария , дошла от американския Национален демократичен институт, всъщност беше и заради настоятелното искане на локалните партньори да дискутират своите проблеми с източноевропейци, преживели събитията през 1989 г. и първата фаза на прехода.

 

Интересът към Португалия също беще налице, особено заради териториалната близост и историческите традиции. Но пък „Революцията на карамфилите" е доста по-отдалечена от времето...

Не мога да се оплача от липсата на внимание. Обсипваха ме с десетки въпроси за началото на прехода в България- Кръглата маса,, ролята на синдикатите и новите демократични партии, позицията на привържениците на стария режим. Над всичко стоеше интересът към процедурата, по която беше изработена новата българска конституция и законите, уреждащи изборите и статута на партиите.

Възприех следния маниер на общуване, който ми се струваше единствено работещ при създадената ситуация: да не давам преки съвети, а да подложа на критичен анализ собствения ни опит от преди 22 години / с акцент върху грешките, които сме могли да избегнем, ако е имало модел, който да следваме/. Такъв обаче нямаше през 1989 г...

Вярно е, че аналозите между двете верижни революции: „1989" и „2011" не са малко:
-внезапният срив на стария режим;
-масовото участие на гражданите през първите дни и месеци;
-рояка от нови партии и граждански движения;
-ключовата роля на синдикатите;
-водещите лозунги:"демокрация", „свобода", „плурализъм";
Но също така е вярно, че историческият контекст, националните традиции и конфигурацията на силите в навечерието и старта на първата арабска революция - тунизийската - са различни. Бих казал - уникални!
Твърдя това не просто заради дължимото формално уважение към моите гостоприемни домакини. Убедиха ме техните аргументи. При това, аргументи и доказателства, лансирани от пъстра група събеседници , с различен произход и социален статус /сред тях специално искам да отбележа инцидентните дискусии с група студенти на Площада на загиналитев столицата на Тунис, както и срещата с внучката на Хабиб Бургиба, върнала се от изгнание в Англия/;

/Последните гафове на френски министри и посланици, които коментирах в първото писмо, са едно от доказателствата за лицемерието на онези, които под път и над път не пропускат да дават оценки и инструкции по модерна демокрация;Не по- малко показателна е и позицията на Социалистическия интернационал по отношение на репресиите в Тунис срещу синдикални лидери и активисти. Алармиран от ЕКП, Социнтерна, начело с Андреас Папандреу, отговаря с... мълчание!?/;
Да се съпротивляваш вътре в страната срещу една репресивна власт, при положение, че си международно изоставен, е невероятно изпитание./И тук историята се повтаря. Спомням си разказите на покойния д-р Петър Дертлиев, който казваше, че Западът по същия начин е изоставил опозицията в България след 1944 г., оставяйки ги на произвола в съветската геополитическа зона/.
Изпитанието да се бориш сам в Тунис са издържали синдикалисти и ислямисти, които единствени са дръзнали да се изправят срещу мракобесието. Тази борческа традиция със сигурност е вляла сили и на новите революционери- младото поколение на Тунис.
На второ място идва армията. Случилото се в столицата на Тунис на 14 януари няма аналог: армията отказва да изпълни заповедта на диктатора, неин главнокомандващ и все още държавен глава.Отговорността за неподчинението се поема от началник щаба на армията; впоследствие генералът прави още една нестандартна стъпка: не приема внушенията да включи армията като двигател на политическите промени; самият той предпочита да остане военен /войник на дълга/, а не политик, когато му предлагат да се включи в обществения дебат. /Паралелът с България и редица други страни от постсъветското пространство тук категорично не е в тяхна полза; да не говорим за масовия десант на бивши полицаи във всички етажи на властта в София/;
На следващо място е ролята на синдикатите. Някои днес ги упрекват в колаборация със стария режим. Други обаче са впечатлени от обстоятелството, че само синдикатите /за разлика от други традиционни организации/ са съумяли да се включат „в движение" в януарската революция. UGTT предоставя подслон, изпраща групи за подкрепа, дава съвети; когато идва решаващият момент, организира генерална стачка. Затова днес самочувствието на Конфедерацията е оправдано високо.
Моят дългогодишен приятел Петер /от Германия, с над 30 годишен опит в теренната работа с местното синдикално движение/ сподели:
„Какво друго може да се очакваот който и да е профсъюз, при положение, че е поставен в менгеме: отгоре е един брутален режим,; отдолу е натискът на членската маса за защита на социалните права. Единствено работещият метод е да комбинираш стачките с компромиса". Петер е прав, а и фактите говорят в негова подкрепа.
Стачки и протести, организирани единствено от синдикатите, е имало през целия период на управлението на Бен Али. „Такава е нашата традиция, още от 20-те години, когато се заражда синдикализмът в Тунис",пояснява един от националните лидери. „Ние бяхме активни и при колониализма , и при Бургиба. Да не говорим за битката на нашите регионални и браншови организации при диктатурата на Бен Али" Самият Бен Али е недолюбвал синдикатите и нито един път не се е появил на техен конгрес. А когато са пуснали негова приветствена реч по видео-то, е бил посрещнат с бурни освирквания.
На четвърто място /но не по значение/ е историята на ислямското движение. При нас, в Източна Европа, религията също играеше определена роля - напр. в Полша; частично в България /заради т.нар. възродителен процес в средата на 80-те години/. Но в Тунис битката на ислямистите с режима е била на живот и смърт. Без прекъсване!
Факт е, че ислямистите оцеляват- въпреки терора и инквизициите, затворите и изгнаничеството.Не съм специалист по темата, не мога да се ангажирам с оценки и прогнози - накъде ще еволюира ислямската кауза в Тунис: към фундаментализма, проникващ от Персийския залив, или към гражданско-религиозния плурализъм, за който бленуват повечето тунизийци. Във всеки случай, моралната устойчивост и заслугите на ветераните, войници на своята религия, не може да се отрекат. Това вероятно ще е и техния силен коз в започващата предизборна битка...
Само че, тази перспектива плаши мнозинството от тунизийските граждани. В това се убедих след 8-дневния дискусионен маратон, който имах в столицата Тунис.Особено притеснени /и активни в дебата/ са жените, младежите и представителите на свободните професии.
Дори и при авторитарните режими тунизийското общество е било секуларно, с широки права за жените и изненадващо висока /вкл. по европейските стандарти/ гражданска и професионална активност. Затова изборът „секуларна държава-религиозен/политически плурализъм-демокрация" изглежда единствено приемливият компромис в стратегически план. И най-перспективният избор, съответстващ на патоса и целите на уникалната януарска революция в Тунис.
Социалната промяна не се движи по по учебник. Нито пък се подчинява на заповеди от един команден център. Затова не вярвам в конспиративната хипотеза, която обяснява арабските революции. Нито пък мога да се съглася с технократичната хипотеза, която вижда в тези революции автоматична проекция на дигиталните технологии.Има нещо глобалистко и универсалистко в тези революции, но по мое скромно мнение то е в техния СОЦИАЛЕН ХАРАКТЕР.
Ако днес може да се говори за Глобална Социална Революция , то е заради общия знаменател: борбата срещу несправедливостта./
/ Следвайки моите няколкогодишни разговори с моя приятел Николай-историк и поет- бих добавил и борбата срещу социалното неравенство/
Несправедливостта в човешките общности- локални, субрегионални и глобални- в крайна сметка винаги е социална; независимо дали става дума за неравно разпределение на богатствата, или за човешки/граждански права, или за корупция и преяждане с власт, или за злоупотреби с природата...Истина е, че причинителите и охранителите на социалната несправедливост винаги са конкретни лица, кръгове, клики, мрежи. Истина е също, че именно в арабския регион несправедливостта се олицетворяваше от наследствени/родови и партийни кланове, довели омразата на народите до екстремни форми. /Любопитен детайл: съпругата на Бен Али и нейния родов клан, обсебили всички апетитни обекти на печалба в столицата и провинцията, са обект на по-ярко изразена омраза, отколкото срещу самия Диктатор!При добро желание и тук може да се направи паралел с българската действителност. Въпреки революцията от 1989 г./
Двигателят на революциите днес е зареден със социално гориво. „Когато на младото , образовано интернет поколение не си оставил никакъв шанс за достойна работа, за прилични доходи, за създаване на семейство, и отгоре на всичко го лишаваш от свободата да напусне страната, ти не му оставяш друг избор, освен: бунт срещу властта". Така един от политическите лидери в Тунис ни обясни феномена „Революция на младите".

Заключителни размишления
Напуснах столицата на Тунис часове преди Коалицията на желаещите да атакува позиции на привържениците на Кадафи в съседна Либия. Темата"Либия" впрочем беше част от всекидневните дебати по време на нашата експертна мисия. Разбираемо е, ситуацията в Либия, както и в Алжир, разполагащи със силни армии и богати находища на петрол, винаги е била индикатор за това, какво се случва в Тунис. Дано западните държави , ЕС и ООН, които поеха с огромно закъснение инициативата да предпазят гражданските общества в арабския регион от нови репресии и реставрация на диктаторските режими, проумеят ключовата роля на Тунис в този исторически момент.
В тази малка държава не се нуждаят от въоръжаване или внос на демократични модели, а от икономическа помощ и социална подкрепа. Каквато не видях да идва. Намиращият се на двудневно посещение Йежи Бузек, председател на Европейския парламент, дипломатично не отговори на въпроса, дали има шанс да бъде опростен или редуциран дълга на Тунис /както навремето стана с Полша; и както беше намален частично българския външен дълг/.
Моята голяма тревога е състоянието на икономиката и пазарите на треда, на социалното битие в Тунис. Тревожи ме фактът, че в разговорите тази тема остана на заден план. Повечето събеседници ме питаха за политиката. Тя доминира в публичния дебат. Но икономиката е над политиката:това е моят най-съществен извод от прехода в България и Източна Европа.
Не успях да споделя тази истина, както се полага, с моите нови тунизийски приятели. Както и да отправя предупреждението, че неолибералната доктрина, която у нас замени плановата /"социалистическа"система, стои в основата на неравенството и несправедливостта, на бедността и разочарованието, с които днес се сблъскват повечето източноевропейски народи.

Локалните ефекти на Глобалната революция!