Геноцидът в Руанда (ІІ ч.)

Продължение от Първа част

София /КРОСС/ Убийствата започват. Основните действащи лица са членовете на Интерахамве. Първо в Кигали , а съвсем кратко и в цялата страна започват методично да се изтребват посочените в списъците на смъртниците лица. Групи от по 10-20 души се разхождат по домовете , претърсват , намират и убиват цивилните тутси, както и умерени хуту, които се противопоставят на лудостта. Първоначално са избити интелектуалците, журналистите, учителите, а после се преминава и към всички останали. Убийствата са нечовешки – по-голямата част са извършени с мачете и масуе ( тояги със стърчащи гвоздеи), има много голямо число зверски изнасилвания и последващи убийства. По оценки на ООН между 250 000 и 500 000 жени са били изнасилени през 100те дни на ужаса. Убийците често режели ахилесовите сухожилия на жертвите си за да могат да ги убият по-късно. Спасение е нямало никъде – отчетени са висок брой убийства в църквите, училищата и други обществени заведения. На 11 април мироопазващите сили получават заповед да спрат охраната на училището “Дон Боско” в Кигали. В този момент там се намират над 2000 тутси успяли с цената на големи жертви и риск да преминат блокиращите постове и да се укрият там. След отпадането на охраната всички са избити. Психозата е била толкова масова ,че учители са избивали учениците си,а свещенници са убивали хора дошли да потърсят закрила в църквата.Не са пощадени нито бебетата, нито децата, нито жените , нито старците. Има случаи при които семейства са карани да избиват отделни свои членове за да се спасят. Искани са подкупи за бърза смърт с огнестрелно оръжие , вместо бавното заколване с мачете. Труповете са навсякъде. При това положение убийците започват да извършват екзекуции до реките, след което избутват труповете, а водата ги отнася. Към средата на май 1994 година угандийските рибари са извадили над 40 000 трупа донесени от притоците на езерото Виктория.

ООН

Към началото на геноцида , в Руанда се намират 2500 миротворци от ООН със статут на “наблюдатели” – и в правния и в прекия смисъл на думата. На 21 април Съвета за сигурност към ООН единодушно решава да изтегли по-голямата част от контингета – остават 270 души. В този момент от Червения кръст започват да пристигат съобщения за количеството на жертвите – десетки и дори стотици хиляди. На 13 май Съвета за сигурност решава да гласува връщането на войсковите части в Руанда, но Мадлин Олбрайт ( външния секретар на САЩ) задържа гласуването с 4 дни. Така на 17 май е прието да бъдат изпратени 5500 “сини каски” в Руанда. По това време вече имало 500 000 жертви по данни на Червения кръст. “Помощта” пристигнала едва средата на юни, когато нямало особена полза от нея. Когато на 24 март 1998 година – Клинтън отива на посещение в Руанда, той “поема част от отговорността” за случилото се. Това не е случайно – твърди се ,че именно САЩ са в основата на отказа на Съвета за сигурност да приеме предложението на генерал – лейтенант Ромео Далер и да изпрати своевременно мироналагащи войски. При все това генералът със своите хора успяват да спасят около 20 000 тутси от сигурна смърт. Три пъти му е дадена възможност да напусне Руанда по време на клането , но той отказва. Тръгва си от африканската страна през септември 1994 с разклатено психическо здраве и огромна мъка в страната.

КРАЯТ

РПФ не устават безучастни към случващото се. Започналата военна офанзива се увенчава с успех, когато на 4 юли 1994 година. Руандийския патриотичен фронт превзема столицата Кигали и създава временно правителство с участието на тутси и умерени хуту.Обявено е едностранно прекратяване на огъня. ООН пък приема резолюция 918 , с която се изпращат 5500 военно служещи, които да осигурят “закрила на изгнаници, бежанци, и изложени на риск цивилни лица, както и за подкрепа на спасителните операции.” 1,5 милиона хуту бягат в следващите две седмици към Заир ( днешна Демократична република Конго ) и Бурунди. Много от тези бежанци са убийци и подстрекатели на геноцида , както и организатори , включително от най-високо ниво.

КАКВО СЕ СЛУЧВА ВСЪЩНОСТ?

Геноцидът срещу тутси е подготвян на държавно ниво още преди 1992 година от властващата партия ПАРМЕХУТУ и конкретно от екстремиски настроени нейни членове – ръководители по висшите етажи на властта , които не можели да се примирят с факта , че ще загубят управлението и че ще трябва да търпят смесено правителство с омразните тутси. Членовете на полувоенното формирование Интерахамве са тренирани дълго време от ВСР, а президентската гвардия има специалните указания да ги подпомага при нужда. По различни пътища са изговени списъци на тутси и умерени хуту и са изпратени в съответните райони. Провежда се мащабна пропаганда – радиата не спират да пропагандират убийствата на тутси, организират се политически събрания, на които всеки тутси се описва като пряк сътрудник на РПФ, издава се специален вестник , наречен Кангура ( Събуди се! ) , който е изцяло посветен на пропагандата срещу тутси. Пропагандата е особено успешна поради ниското образование и неграмотността на по-голямата част от хуту населението.

През януари ООН е осведомена за съществуването на смъртни списъци , но не предприема нищо. Генерал-лейтенант Ромео Далер – канадец и главнокомандващ контингента на ООН в Руанда , изпраща факс , с гриф “извънредно спешно” , в който най-подробно описва плановете за предстоящото изтребление , организирано от управляващата партия. Във факса той моли за намеса – иска да конфискува оръжеен склад на Интерахамве в Кигали. Както по този въпрос , така и през април 1994 година , когато иска още 2500 войници за да потуши убийствата , му е отказано. Така умират над 800 000 души – тутси и умерени хуту , а над 2 млн. души стават бежанци.

СЛЕД ТОВА

4 Юли 1994 година не е краят на унищожителните процеси в Руанда. Ядрото на Интерахамве продъжава да съществува и от Заир провежда гранични операции избивайки тутси. В следващите години избухват още няколко войни в съседните на Руанда държави. Към днешна дата , 5% от населението на Руанда е ХИВ –позитивно,като не малка роля затова изиграват огромното число групови изнасилвания осъществени по време на геноцида. От икономическа гледна точка , дори 12 години след клането , нивата от преди 1994 година не са достигнати. Нека ООН да кажат “Никога повече” …..както беше декларирано и в Нюрнберг.

/НИ/