1 Неделя след Неделя подир Въздвижение. Преп. Ефросиния Александрийска. Преп. Сергий Радонежки, чудотворец

/КРОСС/ През петия век живял в Александрия един добър християнин на име Пафнутий. Той бил твърде богат, уважаван заради благородството си от всички.

Жена му също така била добра християнка. Но нямала деца дълго време.

Пафнутий правел много благодеяния на бедните, изобщо на нуждаещете се.

Скърбейки за своето безчадие, те непрестанно молели Господ да им дари рожба, давали щедра милостиня на бедните, раздавали много на църкви и манастири, освен това пребивавали в пост и молитви, обхождали Божиите храмове и молили Бога за изпълнение на желанието им.

Най-после му се родила дъщеря, която нарекли Ефросиния. Родителите й дали хубаво образование. На 12 години, след като се лишила от майка, дъщерята станала предмет на най-нежни грижи от страна на бащата. А Пафнутий, както и преди, продължавал да поучава дъщеря си в Божественото Писание. Навикнало с това, момичето се предало на усърдно четене на свещените книги.

Умна и красива, като поотрасла още, тя пленявала младежите. Любвеобилният баща, като направил избор между момците, обещал да я даде на един младеж, който се отличавал както с образованието, така и с благородството на сърцето си. Но блажена Ефросиния, възпитана от ранни години в благочестие, искрено копнеела да живее само за Господа. И правела всичко, за да се изпълни това нейно желание.

Един от братята в манастира, на който Пафнутий редовно давал помощи, бил пратен от игумена Теодосий да покани благодетеля да дойде на храмовия празник в светата обител.

Той обаче не заварил Пафнутий в дома му. Видял се с дъщеря му. Ефросиния го разпитала подробно за манастирския живот. Открила му, че много желае да се посвети в служба на Бога. С тъга му казала и това, че баща й, който много я обичал, вече я обещал на един момък. При това положение нямало да се съгласи да я пусне в манастир.

Монахът й обяснил предимствата на девството. Прекарала нощта в молитва. Усилено молила Бога да се изпълни над нея неговата света воля. Ефросиния чувствала, че Бог желае тя да посвети живота си Нему.

На празника старецът - йеромонах дошъл при нея. Говорил й дълго за значението на християнското самоотречение. Остригал косата й и я облякъл в монашески дрехи. Оставало само да отиде в някой манастир. Но в кой? В зевически манастир баща й би могъл да я намери. Облечена в дрехи на монах Ефросиния се явила в Теодосиевия манастир и се представила като евнух Смарагд.

Като застанала пред игумена Теодосий, Ефросиния казала, че е евнух, който е служил при царския двор, но, притеснен и отегчен от светската суета, дошъл в манастира да спасява душата си.

Теодосий поверил младия монах Смарагд на опитния духовник Агапит, който да го ръководи в духовния живот.

Красотата на Смарагд, истинска женска красота, станала предмет на смущение за някои манастирски братя, които още не били победили своите немощи. Това си смущение те изразили и пред игумена.

Това станало причина Теодосий да повика при себе си Смарагд. Предложи му да живее в самотна килия. Ефросиния приела съвета с радост.

В тая килия, която приличала на затвор, тя живяла подвижнически, в пост и молитва, до края на земните си дни.

През това време бащата идвал много пъти в манастира, разкривал скръбта си по изгубената своя дъщеря и искал настойчиво от братята да се молят за откриване на следите й.

В продължение на цяла седмица монасите постили и се молили, но не последвало никакво откровение, както това ставало при други техни молби; защото ден и нощ Евфросиния се молила на Бога да не открива никому за нея в този земен живот и нейните молитви били по-силни от молитвите на всички братя.

Веднъж той изливал пред игумена скръбта си особено силно. Теодосий го запитал, дали не иска да побеседва с един благочестив брат, който в миналото бил служител в императорския двор. Пафнутий приел веднага това предложение.

По това време Ефросиния била постигнала вече голям духовен напредък. По заповед на игумена Агапит завел Пафнутий при затворника Смарагд. Като видяла баща си, Ефросиния заплакала. Но Пафнутий не я познал. От бдения и сълзи красотата й била повяхнала. Лицето й било покрито с монашеско було.

Дълго беседвала тя с баща си. Говорила му за вечността и небесната слава, за смирението и чистотата, за любовта и милосърдието - високи добродетели, които приближават до Бога, Който е безкрайната благост. Говорила му също, че любовта към децата не трябва да стои по-високо от любовта към Бога, че не трябва да се обичат децата повече от Бога, Твореца на всичко; че временните скърби, ако се понасят търпеливо, усъвършенстват душата за Небето. Уверявала го, че подир толкова молитви и при Божията благост дъщерята му непременно ще бъде намерена, ако е надобър път, и че каквото и да се случи - Господ ще го утеши в свое време.

След това Евфросиния, като се опасявала да не би баща ѝ да я познае, понеже провела с него твърде дълъг разговор, казала на Пафнутий:

- Господине мой, върви си сега в къщи с мир.

Слушайки казаното, Пафнутий и плакал, и се радвал, защото сърцето му, като родител, горяло с естествената любов към Измарагд (Смарагд) и много полза получил от беседата с него.

Беседата на дъщерята оживила дълбоко натъжената душа на бащата. След като се разделил с нея, Пафнутий пак се явил пред игумена и му казал:

- Аз получих толкова много полза от тоя брат, като че намерих дъщеря си!

За света Ефросиния - тая чиста девица - не е било леко да живее сред общество от мъже. Особено тежко е било за нея свиждането й с нейния нежен баща. Тя гледала душевните му страдания и страдала не по-малко от него.

Св. Ефросиния се борела с природата си. С пост, молитва и помощта на Божията благодат тя победила.

Пафнутий, изпросвайки от всички монаси да се молят за него, се върнал у дома.

Дните на земния й живот свършвали. Тя легнала тежко болна.

Измарагд преживял в обителта тридесет и осем години, водейки богоугоден живот; след изминаването на това време се разболял, след което и предал на Господа своята душа.

Преди преставянето му Пафнутий отново дошъл в манастира на поклонение и за посещение на братята. След обичайната беседа с игумена, му казал:

- Отче, ако е възможно, позволи ми да се видя с брат Измарагд, защото много го обичам.

Игуменът, като повикал Агапит, му поръчал да заведе Пафнутий при Измарагд. Когато Пафнутий влязъл в килията му и го видял, лежащ на леглото много болен, с дълбока скръб говорел, че смъртта на Смарагд ще бъде за него втора загуба след загубата на дъщеря му. Твърдял, че само нему дължи оная покорност на Промисъла, с която понасял загубата на дъщеря си.

Пафнутий изпросил от игумена разрешение за свиждане със затворника за последен път. Преподобна Ефросиния, която вече чакала последния час на земния си живот, помолила баща си да остани три дни в манастира. Обещала да му открие нещо неочаквано. Бащата предполагал, че затворникът е имал видения за дъщеря му. И останал да чака.

След три дни пак дошъл при отиващия си от тоя свят Смарагд. Накрая настъпил третият ден и света Евфросиния получила откровение за времето на своето преминаване при Господа, извикала при себе си баща си Пафнутий и му казала:

- Всемогъщият Бог устрои съдбата ни по волята Си и изпълни желанието ми; сега достигнах края на своите подвизи, като изминах монашеския път не със своята сила, но с помощта на Този, Който ме съхрани всред вражеските мрежи; не искам повече да страдаш за своята дъщеря. Аз съм Евфросиния, твоята дъщеря, а ти - моят баща. Аз съм тази, която търсиш. Заради любовта към Бога оставих теб, моя баща, цялото наследство и временния жених и дойдох тук, като скрих, че съм жена.

Сломена до крайност от болестта, тя му заявила, че оставила годеника си и него заради Господа. Тя помолила баща си да не позволява на никого да се допира до нея. Поискала от него сам да измие тялото на грешната си дъщеря. Накрай го помолила да подари на манастира имуществото, което могло да й принадлежи.

След това блажено починала в прегръдката на баща си.

Това станало около 445 година.

Открилата се тайна за тъй дълго търсената дъщеря произвела на бащата потресаващо действие. Смъртта й окончателно го сломила. Със силен вик той паднал безчувствен на пода. По това време Агапит бил някъде вън от килията. Като чул вика, той се втурнал в килията и свестил бащата. Веднага след това съобщил на игумена за станалото.

Скоро се събрали около тялото на преподобна Ефросиния всички братя. Тайната станала известна на цялото манастирско братство. Всички въздали хвала на Бога, че дал сила за победа в една толкова трудна борба.

Пафнутий подарил значителна част от имението си на манастира. Останалата част раздал на бедни хора. Решил да прекара остатъка от живота си в килията на дъщеря си. Тук живял 10 години. Умрял на същата оная рогозка, на която починала дъщеря му. Погребали го с чест до гроба на неговата дъщеря.

Братята установили всяка година да честват паметта на благочестивия баща и на неговата скъпа дъщеря, преподобна Ефросиния.

25.09. Преп. Евфросиния Суздальская с житием

Дивната Божия благодат се проявила чрез мощите на света Ефросиния още в деня на смъртта й. Само няколко часа след смъртта й един от манастирските братя, сляп с едното око, се помолил горещо на преподобната и изведнъж прогледнал. Той дошъл при мощите на преподобната и със сълзи започнал да целува честното ѝ тяло - и веднага се отворило окото му и той прогледнал.

25.09 преподобни Сергий, Радонежки чудотворец:

25.09.Преподобный Сергий Радонежский -

Съставено по житието на преподобни Сергий, написано от ученика му Епифаний в ХV век, и други исторически източници.

Годината на раждането на преподобния Сергий не е известна с точност; вероятно то било в 1314 година.

Преподобни Сергий се родил в Ростовската област от благочестиви и знатни родители - болярите Кирил и Мария. Още от майчината утроба Бог го избрал за Свое служение. Немного преди раждането му Мария, в неделния ден по обичая си, дошла в църквата на литургия. Преди началото на четенето на светото Евангелие младенецът в утробата ѝ така силно извикал, че гласа му чули всички в храма; по време на Херувимската песен той извикал за втори път; а когато свещеникът произнесъл "Святая святим", за трети път се дочул гласът на младенеца от утробата на майката. Още от първите дни на своя живот младенецът показал въздържание. Родителите му и близките хора започнали да забелязват, че той не се хранел с майчиното мляко в сряда и петък; не се докосвал до майчините гърди и в другите дни, когато ѝ се случвало да употребява в храната месо; забелязвайки това, Мария съвсем се отказала от месна храна.

Достигнал седемгодишна възраст, Вартоломей бил даден от родителите си да се учи на грамотност; заедно с него се учили и двамата му братя, по-големият Стефан и по-малкият Петър. Те се учели добре и имали големи успехи, а Вартоломей изоставал от тях: трудно му се отдавало учението и макар учителят да се занимавал с него усърдно, той малко успявал. Родителите му се карали, учителят го наказвал, приятелите му се смеели.

И това било по Божий промисъл, за да получи детето книжен разум не от хората, а от Бога. Много се опечалявал за това Вартоломей, горещо и със сълзи се молел Бог да му дари разбиране на знанието и Господ чул молитвата, произлизаща от дълбините на сърцето на благочестивото момче. Веднъж бащата изпратил Вартоломей за конете; свикнало безпрекословно да изпълнява волята на родителите си, момчето веднага се отправило към полето. По пътя срещнало монах - старец или по-скоро изпратен от Бога ангел в монашески образ; старецът стоял под дъб сред полето и се молел. Вартоломей се приближил към него и като се поклонил, го зачакал да свърши молитвата си. След завършването ѝ старецът благословил момчето, целунал го и попитал какво му е нужно.

Вартоломей отговорил:

- От цялата си душа искам да се науча на грамотност. Изпратиха ме да се уча, но учението не ми се отдава; сега скърбя за това. Отче, свети, помоли се на Бога за мен, за да ми помогне да разбирам знанието.

Монахът изпълнил молбата на Вартоломей. Като свършил молитвата, благословил момчето и му рекъл:

- Отсега Бог ще ти даде, дете мое, да разбираш знанието, така че ти ще надминеш братята и връстниците си.

При това старецът извадил съд и дал на Вартоломей сякаш частица от просфора; наредил му да вкуси, като казал:

- Вземи, чедо, и изяж това; то ти се дава в знак на Божията благодат и за разбиране на Свещеното Писание. Не гледай, че частицата е толкова малка, голяма ще бъде сладостта, когато вкусиш от нея.

След това старецът искал да си тръгне, но зарадваното дете усърдно го молело да посети дома на родителите му. Почитащите монасите родители на Вартоломей с чест посрещнали госта. Те му предложили храна, но старецът отговорил, че първо трябва да се вкуси духовна храна и когато всички започнали да се молят, той заповядал на Вартоломей да чете псалми. От този момент светият отрок без всякакво затруднение четял книги и разбирал всичко, написано в тях; леко му се отдавало знанието. Рано почувствал любов към молитвата, той от най-млади години познал сладостта на беседата с Бога; затова така ревностно започнал да посещава Божия храм, че не пропускал нито една служба. Не обичал детските игри и старателно ги избягвал: не допадали на сърцето му веселието и смехът на връстниците, защото знаел, че "лоши беседи развалят добрите нрави" (1 Кор. 15:33.). Твърдо помнел, че "начало на мъдростта е страхът Господен" (Пс. 110:10.)  и затова винаги се стараел да се научи на тази мъдрост.

25.09. Преподобного Сергия Радонежского

С особено старание и ревност се отдавал на четене на Божествените и свещени книги. Благочестивото момче си наложило строг пост: в сряда и петък не вкусвало нищо, а в останалите дни се хранело само с хляб и вода. Без да бъде още в манастир, водело монашески живот, така че всички се изумявали, виждайки такова въздържание и благочестие у момчето. Отначало майката, като се безпокояла за здравето на своя син, го уговаряла да остави толкова суровия начин на живот. Но Вартоломей смирено отговарял на майка си:

- Не ми пречи; позволи ми да водя такъв живот; не ме принуждавай да не те послушам.

И майката не желаела повече да пречи на доброто намерение на сина си. Така, смирявайки с въздържание плътта, Вартоломей не престъпвал волята на родителите си.

Между това Кирил и Мария се преселили от древния и славен град Ростов в скромния градец Радонеж. Родителите на преподобния много обеднели от данъците и опустошенията на татарите, които в това време владеели руската земя, а също от непосилните данъци и притеснения от страна на наместниците на Московския княз Иоан Данилович Калита, управляващи Ростов. Заедно с други ростовци Кирил и Мария се преселили в Радонеж, във феодалния град на по-малкия син на Калита - Андрей, привлечени от това, че княз Андрей обещал на преселниците разни привилегии и свобода от притеснения (Иоан Калита бил Велик княз от 1328 г. до 1340 г. Синът му Андрей Иоанович се родил в 1327 г., † в 1353 г.).

Вартоломей, който тогава бил на около 15 години, също последвал родителите си в Радонеж. Братята му до това време вече се били оженили. Когато юношата навършил 20 години, започнал да моли родителите си да го благословят да се постриже за монах: вече отдавна желаел да посвети себе си на Господа. Макар родителите му и да поставяли над всичко монашеския живот, все пак молели сина си да почака известно време.

- Чедо, изчакай малко! - казвали. - Ти виждаш: сега сме в старост, в оскъдица и болест и няма кой да ни послужи. Братята ти се ожениха: те си имат свои грижи, а ти послужи на нас, на своите родители. Ще ни изпратиш до гроба, ще ни погребеш, тогава и ще осъществиш намерението си, ще изпълниш желанието си.

Вартоломей, като покорен и любящ син, послушал волята на своите родители и прилежно се стараел да успокои старостта им, за да заслужи техните молитви и благословение. Малко преди смъртта си Кирил и Мария приели монашество в Покрово-Хотковия манастир, намиращ се на четири версти (Верста - стара руска мярка за дължина, равна на 1040 м. - бел.пр.) от Радонеж (Манастирът имал по това време две отделения - едно за монаси, друго за монахини.). Тук дошъл също овдовелият по това време по-голям брат на Вартоломей, Стефан, и встъпил в числото на монасите. Скоро родителите на светия юноша, един след друг, с мир се преставили и били погребани в Хотковия манастир. След смъртта на родителите си братята прекарали тук четиридесет дни, възнасяйки усърдни молитви към Господа за упокоение на новопреставените Божии раби. Дома и оскъдното си имущество Кирил и Мария оставили на Вартоломей. Но той изразходил част от наследството за упокоение на душите им - за милостиня и хранене на бедните, а останалото дал на по-малкия брат Петър. Нищо не взел за себе си, нищо не задържал даже за прехрана, защото се уповавал на Бога, Който "дава хляб на гладни" (Пс. 145:7.).

Като се стремял към отшелничество, Вартоломей умолявал по-големия си брат Стефан да оставят Хотковия манастир и да отидат за подвизи в пустинята. Стефан се съгласил и братята тръгнали да търсят пустинно място, удобно за отшелнически живот. Дълго ходили по околните гори, докато не дошли до мястото. Мястото, наричало се тогава "Маковец", било покрито с гъста, непроходима гора, която не била докосвана от човешка ръка; край мястото не минавал път и никой не се отбивал тук; наблизо нямало нито села, нито къщи, никакви човешки селища; тук живеели само зверове. С гореща молитва се обърнали братята към Бога, призовавайки Божието благословение за мястото на бъдещото си обитание и предавайки на Неговата свята воля своята съдба. Като си направили колиба, те започнали ревностно да се подвизават и да се молят на Бога. Също така издигнали неголяма църква и с общо съгласие решили да я осветят на името на Пресветата Троица; за това те отишли в Москва и поискали от митрополит Теогност (Теогност бил митрополит от 1328 г. до 1353 г.) благословение за освещаване на църквата. Светителят ласкаво ги посрещнал и изпратил с тях свещенослужители да я осветят. Така скромно била положена основата на Светотроицката Сергиева лавра.

С усърдие и непрестанна ревност се предал сега Вартоломей на духовни подвизи: младият подвижник бил обхванат от голяма радост, когато видял, че заветното му желание се изпълнява.

Но по-големият му брат Стефан, като се мъчел от живота в такова пустинно място и оказвал на Вартоломей само неголяма помощ, оставил юношата сам в пустинната гора, преселил се в Московския Богоявленски манастир и тук се сближил с Алексий, станал по-късно митрополит Московски (Свети Алексий заемал митрополитската катедра в Москва от 1354 г. до 1378 г.).

Останал в пълно уединение, Вартоломей още по-усърдно започнал да се подготвя за монашески живот: едва когато се укрепил в трудовете и подвизите и се приучил към строго изпълнение на монашеските правила, той решил да приеме пострижение.

Затова отшелникът повикал при себе си един игумен, на име Митрофан, който и го постригал в монашески чин в двадесет и третата година на живота му, в деня на паметта на светите мъченици Сергий и Вакх (Тяхната памет се чества на 7 октомври.), поради което на Вартоломей и било дадено името Сергий (Името Сергий е древноримско и означава "висок", " почтен".). След пострижението Митрофан отслужил Божествена литургия в църквата на Пресветата Троица и удостоил новия монах с причастие със Светите Христови Тайни; в същото време църквата се изпълнила с необичайно благоухание, което се разпространявало даже извън стените на храма. Новопостриганият монах останал седем дена, без да излиза от църквата. Всеки ден игуменът отслужвал литургия и го приобщавал със Светите Тяло и Кръв Господни. За цялото това време храна на преподобния била просфората, давана му ежедневно от игумена Митрофан. Като проживял няколко дни с преподобния, Митрофан му казал:

- Чедо, оставям това място и те предавам в Божиите ръце; Господ да бъде твой застъпник и пазител.

Като се помолил и преподал на новопостригания няколко наставления за монашеския живот, преподобният Митрофан си заминал. Свети Сергий, останал на това място сам, ревностно се подвизавал, умъртвявал плътта си с пост; прекарвал времето в непрестанна, денонощна молитва и в прилежно четене на Словото Божие. Тежък бил пустинният му живот: трудове, оскъдност, нужда във всичко необходимо. Особено много скърби и изкушения изпитвал той от бесовете в началото на своето уединение в пустинята. С ожесточение се опълчили срещу монаха невидимите врагове; като не търпели подвизите му, те искали да уплашат светеца, да го изпъдят от пустинното уединение. Но той ги прогонвал с молитва; призовавайки Божието име, той разрушавал бесовските козни като тънка паяжина. Веднъж през нощта, когато подвижникът се молел в църквата, бесовете, като цяла войска, застрашително се приближили към него и със страшна ярост крещели:

- Напусни това място, напусни, иначе ще загинеш от ужасна смърт!

Те заплашвали да разрушат до основи църквата и килията на подвижника, а самия него да убият. Но преподобният, като се въоръжил с молитва и с честния кръст, прогонил вражеската сила и славословейки Бога, оставал без всякакъв страх.

Друг път, когато отшелникът четял правило през нощта, изведнъж се вдигнал шум от гората; бесове в голямо множество окръжили килията и със заплахи му крещели:

- Махни се оттук, защо си дошъл в горския гъсталак? Какво търсиш? Не се надявай да живееш повече тук, това място е пусто и непроходимо! Тук ще умреш от глад или ще загинеш от ръце на разбойници?

С такива думи враговете заплашвали преподобния, но усилията им били напразни: светецът се помолил на Господа и бесовското пълчище веднага изчезнало.

След тези видения видът на дивите зверове не бил страшен за подвижника; покрай неговата самотна килия пробягвали глутници гладни вълци и се скривали в гъсталака на гората или пък приближавали към преподобния и сякаш го подушвали; оттук минавали и мечки. Но силата на молитвата спасявала пустинника.

Веднъж преподобният Сергий забелязал пред килията си мечка; като видял, че е много гладен, подвижникът се смилил над звяра, изнесъл му парче хляб и го сложил на един пън. Оттогава мечката започнала често да идва при килията му, очаквала обичайното подаяние и не тръгвала, докато не го получела; преподобният радостно споделял с нея храната си, даже често ѝ давал последното парче.

Господ не оставял Своя угодник в пустинята: с него бил във всички скърби и изкушения, помагал му, ободрявал и укрепвал усърдния и верен Свой раб.

Междувременно започнала да се разпространява мълвата за необикновения пустинножител подвижник. Преди другите, за него узнали богобоязливи монаси, започнали да идват в Радонежката пустиня по един, по двама или по трима и молели преподобния да ги приеме при себе си за съжители и сподвижници. Преподобният им отговарял, като посочвал трудностите на пустинния живот:

- Не ви е по силите да живеете на това място и не можете да търпите пустинния подвиг: глада, жаждата, скърбите, затрудненията, оскъдицата и нуждата.

Когато пришълците настойчиво молели подвижника да не ги отпраща от себе си, като виждал твърдостта на намеренията им и решимостта им да се подвизават в пустинята, преподобният ги подканвал да се приготвят към търпение:

- Сега пригответе сърцата си не за храна, не за питие, не за покой и безгрижие, но за търпение, за да понесете всяко изкушение и всеки труд; пригответе се за пост, за духовни подвизи и за много скърби.

От това време преподобният започнал да се подвизава вече не като самотен отшелник, а в съжителство с братята, които се стараели да му подражават в подвизите.

Скоро в Радонежката пустиня се събрали дванадесет човека и това число дълго не се променяло. Ако някого от братята постигала смърт, на мястото му идвал друг, така че мнозина съзирали в това съвпадение: броят на учениците на преподобния бил същият, какъвто бил броят на учениците на нашия Господ Иисус Христос; други пък го сравнявали с броя на дванадесетте Израилеви колена. Дошлите построили 12 килии. Преподобният, заедно с братята, оградил храма и килиите с дървена ограда с порта, при която поставили вратар. Така възникнал манастирът, съществуващ, по благодатта Божия, до днес.

В манастира между килиите имало дървета; около самата църква лежали насечени трупи дърва и стърчали пънове; тук-там имало разкопани лехи и засадени със зеленчуци. Такъв бил манастирът на преподобния Сергий в първите години след възникването си.

Тихо и мирно преминавал подвижническият живот на пустинниците; те се събирали всекидневно в своята неголяма църква и тук възнасяли усърдни молитви към Господа: служили полунощница, утреня, часове, вечерня и повечерие, а за отслужване на Божествената литургия канели свещеник от близките села.

След като при преподобния дошли братята, в новооснованата обител се поселил и иеромонах Митрофан, който извършил пострижението на преподобни Сергий; той бил посрещнат с радост от братята и единодушно избран за игумен. Монасите се радвали, че сега станало възможно да се отслужва литургия много по-често, отколкото преди. Но отец Митрофан, след като преживял в обителта около година, починал. Тогава братята започнали да молят преподобния да приеме свещенически сан и да им стане игумен. Той отказал: искал да подражава на Господа и да бъде на всички слуга. Той построил с ръцете си три или четири келии, на плещите си носил вода от извора под планината и я поставял при килията на всеки брат, сечал дърва, печал хлябове, шиел дрехи, готвел храна и смирено изпълнявал други работи. Трудовете си великият подвижник съединявал с молитва, пост и бдение: хранел се само с хляб и вода и то в неголямо количество, всяка нощ прекарвал в молитва и бдение, само за кратко време задрямвал. За голямо удивление на всички, толкова суровият живот никак не нарушавал здравето на подвижника, но като усмирявал греховните движения на плътта, сякаш укрепвал тялото му и му придавал сили за нови, още по-големи подвизи. Със своето въздържание, смирение и благочестив живот преподобният давал пример на всички братя, живеещи с него. Монасите се стараели да му подражават с всички сили; също като него пребивавали в пост, молитва и постоянни трудове: ту шиели дрехи, ту преписвали книги, ту обработвали неголемите си зеленчукови градини и изпълнявали други подобни работи. В манастира имало съвършено равенство.

В манастира все по-силно се чувствала нуждата от игумен и иерей. Да канят при себе си свещеници невинаги било възможно, а и за братята бил нужен ръководител, облечен в игуменска власт. Накрая подвижниците от Радонежката пустиня, като се уговорили помежду си и решили да го изберат за игумен. Свети Сергий решително се отказал:

- Братя мои - казал той, - у мен никога не е имало и мисъл за игуменство, едно иска душата ми - да свърша дните си като прост монах. Не ме принуждавайте. По-добре да предоставим всичко това на Бога; нека Той Сам ни открие Своята воля и тогава ще видим какво да правим.

Но монасите продължавали неотстъпно да молят преподобния.

Отново го умолявали да приеме игуменството, още по-настойчиво заплашвали да оставят манастира - да отидат от пустинята в света, като възлагали всичката отговорност пред Бога за това на преподобния. С такива заплахи те принудили свети Сергий да приеме игуменската длъжност в своята обител. Светецът се отправил с двама старци в Переяславъл Залески (Переяславъл Залески - град във Владимирска губерния.) при Атанасий, епископ Волински, който, поради заминаване на светия митрополит Алексий в Цариград, управлявал тогава делата на митрополията. Светителят ласкаво приел подвижника, за когото от дълго време достигали слухове до него, и дълго беседвал с него за спасението на душата. След завършването на разговора, преподобният Сергий смирено се поклонил на митрополита и започнал да го моли за игумен на своята обител. На молбата му светителят отговорил:

- Отсега бъди отец и игумен за братята, събрани от теб в новата обител на Живоначалната Троица!

Така той посветил преподобни Сергий отначало за иеродякон, а след това го ръкоположил за иеромонах; с най-голямо благоговение, целият изпълнен със страх и умиление, преподобният извършил първата литургия, след която и бил поставен за игумен. Светителят дълго поучавал новопоставения игумен.

Като целунал и благословил преподобния, светителят го пуснал с мир в обителта на Пресветата Троица. Пустинножителите посрещнали игумена с ликуване и със синовна любов му се поклонили. Радвал се и игуменът, виждайки своите духовни чеда. Като дошъл в църквата, той се обърнал към Господа с усърдна молитва да го благослови и да му изпрати всесилна помощ в новото, трудно служение.

След това преподобният се обърнал към братята с поучение, подбуждал монасите да не отслабват в подвизите, молил ги за съдействие и снизхождение и за пръв път им преподал своето игуменско благословение. Като станал игумен, той не изменил на предишните си подвизи. Той ежедневно отслужвал Божествена литургия и винаги сам приготвял за нея просфорите: счуквал и млял с ръцете си пшеницата, пресявал брашното, месил тестото и сам ги изпичал. Печенето на просфори било особено любим труд за преподобния. Освен това сам варил коливо (Коливо - варено жито за задушница - бел.пр..) и правел свещи за богослужението. Подвижникът пръв идвал в църквата, където стоял прав, като никога не си позволявал да се облегне на стената, нито да седне; излизал последен от Божия храм; неуморно и с любов поучавал братята.

В подвизите си преподобният подражавал на древните устроители на монашеството, житията на които четял с голямо усърдие. Молел се на Пресветата Троица и той да се удостои да върви по стъпките на светите мъже, които хранели бедни, помагали на вдовици, сираци и всички нуждаещи се.

След известно време бесовете, като не търпели добродетелния живот на светеца, отново започнали да въстават срещу него. Като се превръщали в змии или в зверове, те се явявали при него в килията или го обкръжавали в гората, когато сечал дърва, и се опитвали да отвлекат мисълта му от молитвата и богомислието. Тогава блаженият се обръщал с молитва към Господа да го избави от дяволското нападение и бесовете веднага изчезвали като дим. От това време Бог дарил на своя угодник такава власт над нечистите духове, че те не се осмелявали даже да се приближат към него.

Дълго време братята в манастира били 12 човека. Но ето че дошъл от Смоленск архимандрит, на име Симон. Отказал се от видното положение, с чувство на дълбоко смирение той молил преподобния да го приеме като прост монах. Трогнат от такава молба, светият с любов приел пристигналия. Архимандрит Симон донесъл със себе си имущество и го предал на преподобния за устройване на манастира.

Тогава се върнал от Московския Богоявленски манастир и по-големият брат Стефан. Той довел със себе си по-малкия си син Иоан, който бил на 12 години, и го предал на преподобния за пострижение в монашество. Преподобният бил удивен от вярата на брат си, който не скъпил сина си за Господа, но изпълнил желанието му - постригал момчето и го нарекъл в монашеството Теодор. Възпитан от баща си от малък в благочестие, постничество и чистота, Теодор, под ръководството на своя чичо, укрепвал в монашески подвизи. От това време мнозина от различни страни, понякога отдалеч, започнали да се събират при преподобния, за да спасяват душите си под ръководството на славния подвижник; светият игумен приемал с любов всички пристигащи, млади и стари, богати и бедни, но като знаел от опит трудността на монашеския живот, не ги постригвал скоро. Обикновено нареждал да облекат пристигналия в дълга дреха от черен плат и му повелявал да изпълнява някакво послушание заедно с другите монаси. Така постъпвал, за да може новодошлият да научи целия манастирски устав; и само след дълго изпитване преподобният го постригвал в монашество, обличал в мантия и давал скуфия, а по-съвършените си сподвижници удостоявал с великия образ - на схимата.

Като приемал монаси след толкова грижливо изпитване, светецът и след това следил за техния живот. Така той строго забранявал на братята след повечерието да излизат от келиите си или да влизат в разговор един с друг; всеки бил длъжен по това време да пребивава в своята килия, като се занимава с ръкоделие или се моли. Късно вечер, особено през тъмните и дълги нощи, неуморимият и ревностен игумен след келийната молитва извършвал обход на келиите и през прозореца гледал кой с какво е зает. Ако намирал монаха да се моли или да се занимава с ръкоделие, или да чете душеспасителни книги, с радост възнасял за него молитви към Бога и молил Господ да го подкрепи. Но ако чувал неразрешен разговор или заварвал някого над суетно занимание, то почуквайки по вратата или прозореца, отминавал нататък. А на следващия ден повиквал при себе си такъв брат и започвал с него разговор, отдалеч, тихо и кротко довеждайки го до признаване на вината си. Послушният монах се осъзнавал, молел за прошка и преподобният с отеческа любов му прощавал, а на непокорния, неосъзнаващ своята виновност, налагал епитимия. Така той се грижел за повереното му стадо и умеел да свързва кротостта със строгостта. Той бил истински пастир, а не наемник за братята от своята обител.

Обителта в началото на своето съществуване била бедна откъм най-необходими предмети; често подвижниците изпитвали краен недостиг. Отдалечена от населени места, откъсната от целия свят с глуха, едва проходима гора, обителта рядко получавала помощ от мирските хора. Често у братята нямало вино за извършване на Божествената литургия и били принуждавани да се лишават от това духовно утешение; често не достигала пшеница за просфори или тамян за кадене, восък за свещи, елей за кандилата; тогава монасите запалвали борина и при такава светлина извършвали службите в църквата. В бедно и оскъдно осветения храм те сами горели и пламтели от любов към Бога по-ясно от най-ярките свещи. Несложен бил външният живот на монасите, също така просто било и всичко, което ги окръжавало и от което се ползвали, но тази простота била величествена: съсъдите, които се употребявали за Таинството причастие, били направени от дърво, църковните одежди от прост домашен плат, богослужебните книги се пишели на брезова кора. Понякога монасите от обителта, в която още нямало общежитие и всеки се издържал със свои средства, търпели нужда от храна. Сам игуменът нерядко изпитвал нужда. Така, веднъж у преподобния не останало нито едно парче хляб, а и в целия манастир нямало храна; да се излиза от обителта, за да се проси препитание от миряните, преподобният строго забранявал: той искал монасите да възлагат надежда на Бога, който храни всяко живо същество, и Него с вяра да молят за всичко благопотребно; а каквото нареждал на братята, това и сам изпълнявал без всякакъв пропуск.

Затова светецът търпял три дни. Но на разсъмване на четвъртия ден, измъчван от глад, като взел брадва, той отишъл при един старец на име Даниил, който живеел в манастира му, и му казал:

- Чувах, дядо, че искаш да пристроиш сенник към килията си; искам ръцете ми да не остават празни, затова и дойдох при теб; позволи ми да построя сенника.

Даниил отговорил:

- Да, отдавна вече искам да направя сенник, даже приготвих всичко необходимо; чакам само строител дърводелец от селото; а да се уговоря с теб не се решавам, тъй като ще ми вземеш висока цена.

Но Сергий казал, че иска само няколко парчета стар, мухлясал хляб. Тогава старецът изнесъл на своя игумен сито с парчета хряб, но преподобният казал:

- Докато не свърша работа, не взимам възнаграждението.

След това усърдно се захванал за работа; цял ден се занимавал с това дело и, с Божия помощ, го свършил. Едва вечерта на залез слънце светецът приел хляба; пустинножителите се удивлявали на смирението и търпението му.

Друг път се случило да свърши храната; монасите понасяли това лишение два дни; накрая един от тях, силно страдайки от глад, започнал да роптае срещу светеца.

Преподобният утешавал братята с думи от Свещеното Писание, повеляващи да възлагаме упование на Бога, припомняйки им Христовите слова: "Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни" (Мат. 6:26.).

- Но ако Той храни птиците - говорил светецът, - то нима не може да подаде храна за нас? Ето сега е време за търпение, а ние роптаем. Ако понесем кратковременното изпитание с благодарност, самото изкушение ще ни послужи за голяма полза; нали и златото не се очиства без огън.

Не успял подвижникът да доизрече думите си, когато на манастирската порта започнали да чукат. Оказало се, че в обителта докарали неизвестно откъде много пресни, току-що изпечени хлябове. Приносителите казали:

- Един христолюбец изпраща това на авва (Авва - отец.) Сергий и братята, живеещи с него.

Тогава монасите започнали да молят пратените да се нахранят с тях, но те отказали, казвайки, че им е заповядано веднага да се върнат обратно и бързо се отдалечили от обителта. Пустинниците, като видели изобилието на донесените ястия разбрали, че Господ ги е посетил с милостта Си, и като благодарили горещо на Бога, устроили трапеза; при това монасите били поразени от необичайната мекота и необикновения вкус на хляба. На втория и на третия ден в манастира донесли още много ястия и пития, така че те стигнали за дълго време за препитание на братята.

- Вижте, братя, как Промислителят Господ не оставя това място и рабите Си, които се трудят тук и търпят всичко с вяра и благодарение.

И като припомнил думите на свети апостол Павел: "Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни" (1 Тим. 6:8.), той уговарял братята да не се безпокоят за преходните неща, но да се уповават на Промислителя - Бога.

Приблизително 15 години след възникването на Радонежката обител около нея започнали да се заселват селяни. Те изсичали гората, построили къщи и села, разорали ниви и започнали да сеят жито. Те често посещавали манастира, усърдно принасяли в изобилие всякакви продукти и нищетата в обителта изчезнала завинаги.

По едно време в манастира започнал да се чувства недостиг на вода, вероятно от това, че изворът край обителта давал по-малко вода, отколкото било нужно за всички заселници на бързо умножаващия се манастир. На братята се налагало да носят вода отдалеч и с големи затруднения. Затова някои започнали да роптаят срещу светеца и казвали:

- Защо, като не разбираш, си се заселил на това място? Защо си устроил обител, когато няма вода наблизо?

Преподобният смирено отговарял:

- Братя, аз исках сам да безмълвствам на това място, а на Бога било угодно тук да възникне обител.

След това взел със себе си един от братята и тайно слязъл с него в гъсталака под манастира, където нямало течаща вода. Като намерил един трап с малко дъждовна вода, светецът коленичил и започнал да се моли. Тогава внезапно бликнал обилен извор. Братята били поразени; ропотът на недоволните се сменил с чувство на благоговение пред святия игумен; монасите даже започнали да наричат извора "Сергиев". Но на смирения подвижник било тежко човешкото прославяне и той казал:

- Не аз, братя, ви дадох водата, но Сам Господ я изпрати на нас, недостойните. Затова не го наричайте на моето име.

Тогава братята престанали да наричат извора така.

От това време монасите вече не изпитвали недостиг на вода, но взимали от извора за всички манастирски нужди; за вода от този извор идвали нерядко и миряни, понякога отдалече, и пиещите тази вода с вяра получавали изцерение.

И много други чудеса извършил преподобният още приживе.

Славата за чудесата на преподобни Сергий започнала бързо да се разпространява и започнали да донасят при него болни не само от околните селища, но даже от далечни местности. Веднъж докарали от бреговете на Волга знатен човек, обладан от нечист дух. Той силно страдал: ту се хапел, ту се удрял, ту побягвал от всички; десет човека едва можели да го удържат. Роднините на бесноватия, като чули за преподобния, решили да го доведат. Немалко усилия потрябвали за това. Когато докарали боледуващия в околностите на манастира, той с необикновена сила разкъсал железните вериги и започнал да вика така силно, че гласът му бил чут в обителта. Преподобният отслужил молебен за болния; в това време страдащият започнал малко да се успокоява, даже го въвели в самия манастир; след завършването на молитвеното пение, когато преподобният приближил с кръста към бесноватия и започнал да го осенява, бесноватият се хвърлил с диви вопли във водата, събрала се наоколо след дъжда. Когато преподобният го осенил със светия кръст, той се почувствал съвсем здрав и разсъдъкът му се върнал. На въпроса, защо се хвърлил във водата, оздравелият отговорил:

- Когато ме доведоха при преподобния и той започнал да ме осенява с честния кръст, видях голям пламък да излиза от кръста и като мислех, че този огън ще ме изгори, тръгнах към водата.

След това той преживял няколко дни в манастира, като прославял Божието милосърдие и благодарял на светия угодник за излекуването си.

С една дума всички, които идвали с вяра при светеца, от каквито и недъзи да страдали, получавали телесно здраве и нравствено назидание, така че намирали двойна полза. Уважаван и прославян от всички, преподобният оставал все така смирен: човешката слава не го прелъстявала; все така продължавал да се труди и да служи на всички за пример на най-голямо смирение. Той не обичал меките и красиви дрехи, постоянно носел облекло от груба тъкан, съшито от неговите ръце. Веднъж в манастира нямало хубав плат, останало само едно парче, и то било от толкова ниско качество и така лошо боядисано, че монасите отказвали да го вземат. Тогава свети Сергий го взел за себе си, ушил си дреха и я носил дотогава, докато не се скъсала.

Той винаги носел вехта и груба дреха, така че мнозина не го познавали и го взимали за манастирски прислужник.

Веднъж късно вечерта блаженият, по обичая си, изпълнявал правило и усърдно се молел на Бога за своите ученици; изведнъж чул глас, който го викал:

- Сергий!

Преподобният силно се изумил от такова необикновено явление през нощта; като отворил прозореца, искал да види кой го вика. И ето, видял голямо сияние откъм небето, което дотолкова разпръсвало нощния мрак, че станало по-светло от ден. Гласът се чул за втори път:

- Сергий! Ти се молиш за чедата си и молбата ти е чута: погледни - виждаш броя на монасите, събиращи се под твое ръководство в името на Пресветата Троица.

Като се огледал, светецът видял голямо множество прекрасни птици, долетели и в самия манастир, и извън оградата му. И отново се чул гласът:

- Броят на твоите ученици ще се умножи, подобно на тези птици; и след теб той няма да обеднее и няма да се умали, ако следват твоите стъпки.

Светецът бил изумен от такова дивно видение. Като поискал и някой друг да се порадва заедно с него, той със силен глас извикал Симон, който живеел по-близо от другите. Учуден от необичайното повикване на игумена, Симон бързо дошъл при него, но да види цялото видение не се удостоил, а видял само една част от небесната светлина. Преподобният подробно му разказал всичко, което видял и чул, и двамата прекарали без сън цялата нощ, като се радвали и прославяли Бога.

Свети Алексий одобрил намерението на преподобния и го посъветвал да въведе строго общежитие.

От това време преподобният установил в своята обител общежитие и строго наредил на братята да спазват общежителния устав: никой от монасите да не придобива нищо за себе си, да не нарича нищо свое, но по заповедите на светите отци, всичко да е общо, манастирско: и храна, и дрехи, и жилище.

Като забранил на монасите частната собственост, преподобният не бил склонен да спестява богатство и за обща полза на манастира. Всички излишъци, които се натрупвали, подвижникът употребявал за благотворене: милостиня за бедните и помощ на бедни миряни, които идвали в обителта. И колкото манастирът забогатявал от даровете на христолюбци миряни, толкова повече милостивият игумен развивал неговата благотворителност: страннолюбие, нищелюбие и грижа за болни. Сам подвижникът помагал на бедни, странници и болни и на служебните чинове на обителта дал заповед да не оставят делата на милосърдието и благотворенето и обещал при това, че обителта му ще бъде и ще процъфтява дотогава, докато те пазят тази негова заповед. И от това време никой от нуждаещите се не си тръгвал без подаяние от вратата на Радонежката обител; болните задълго оставали в манастира и се ползвали от грижа. Пътниците, отбили се през зимата при лошо време и мраз, живеели в обителта и получавали помощ, докато не трябвало да се отправят в по-нататъшния си път. Князе и воеводи се отбивали тук с дружини войска и всички получавали храна и питие от гостоприемния подвижник. Когато големият път от Москва към Ростов, минавал преди далеч от обителта на преподобни Сергий, бил прокаран близо до нея, в манастира започнали да идват още повече гости.

25.09. Преп. Сергия Радонежского

Но скоро в Радонежката обител възникнал безпорядък - въстание против светия игумен. Братята, които с такава настойчивост принудили преподобния да приеме власт, сега били недоволни, вероятно от строгостта на общежитието. Родният му брат Стефан, нечужд на духа на властолюбието, бил начело на въстаналите и оскърбил светеца в църквата след вечерно богослужение. Кроткият подвижник нищо не казал на оскърбителя. Без да се отбива в килията си и без да гледа късния час, той напуснал манастира и отишъл на река Киржач, където основал нов манастир на името на Благовещение на Пресвета Богородица (Киржач - град във Владимирска губерния, Покровска околия. Получил име от река Киржач. Благовещенският манастир, подчинен преди на Троицко-Сергиевата лавра, е закрит през 1764 година и е превърнат в енорийска църква.). Троицките монаси скоро се сетили за своя игумен, тръгнали в различни посоки да го търсят и когато открили новото място на подвизите му, започнали да преминават в манастира на Киржач. Лишило се от светия наставник, Радонежкото братство започнало бързо да намалява; редът на манастирския живот се объркал. Тогава останалите молили светия митрополит Алексий да нареди на преподобния Сергий да се върне в обителта на Пресветата Троица. Тогава свети Алексий изпратил при преподобния двама архимандрити с молба да приеме просбата на братята и да се върне при тях. Като причина митрополитът изтъквал, монасите на основаната от него обител да не се разпръснат, като нямат пастир и святото място да запустее. Преподобният изпълнил безпрекословно тази молба на блажения светител: върнал се в лаврата (Лавра - голям манастир - бел. пр.) на мястото на първото си пребиваване, като поставил за игумен на Киржачкия манастир своя ученик Роман  (Преподобни Роман починал в 1392 г.) и с велика радост бил посрещнат от братята.

Княз Владимир Андреевич Серпуховски също проявявал към блажения синовна любов и голяма вяра: често идвал при него, понякога изпращал в манастира храна и питие. Веднъж, по обичая си, изпратил слуга с различни храни в обителта на преподобния. По пътя слугата, по дяволски подтик, се съблазнил и изял малко от изпратената храна. Като дошъл в манастира казал на светеца, че тази храна е изпратена от княза. Но прозорливият старец не поискал да я вземе и казал:

- Защо, чедо, послуша врага, защо се съблазни, като вкуси от храната, която без благословение не трябваше и да докосваш?

Изобличеният слуга паднал в краката на светия старец и със сълзи му искал прошка, разкайвайки се за съгрешението си. Едва тогава преподобният приел изпратеното; той простил на княжеския слуга; като го наставил никога да не взима тайно нещо чуждо и го пуснал с мир, заповядал да предаде на благочестивия княз благодарност и благословение от обителта на Пресветата Троица.

Мнозина се обръщали към преподобния, искайки от него помощ и защита, и той винаги помагал на намиращите се в беда и защитавал угнетените и бедните. До обителта живеел един свидлив и жестокосърдечен човек; той измамил своя съсед сирак: взел му прасето, без да заплати, и наредил да го заколят. Онеправданият се оплакал на преподобния и го молел за помощ; тогава подвижникът извикал при себе си онзи човек и му казал:

- Чедо, вярваш ли, че има Бог? Той е Съдия на праведни и грешни, на сираци и вдовици; Той е готов за отмъщение и е страшно да се попадне в ръцете Му. И как не се страхуваме да отнемем чуждото, да обиждаме ближния и да вършим всяко зло? Нима не сме доволни с това, което Той ни дава по Своята доброта и се съблазняваме от чуждото благо? Как можем да презираме Неговото дълготърпение? Нима не виждаме, че вършещите неправда стават бедни, домовете им пустеят и споменът за тях изчезва завинаги; и в бъдещия век ги чака безкрайно мъчение.

И дълго още светецът поучавал този човек и му повелявал да даде на сирака дължимата цена, като прибавил:

- Никога не притеснявай сираци.

Човекът се разкаял, обещал да се поправи и да даде парите на съседа си; но след немного време променил намерението си и не изплатил парите. И ето, като влязъл в килера, където се намирало месото от закланото животно, неочаквано видял, че всичко е разядено от червеи, макар времето да било зимно. Обхванат от страх, той веднага заплатил на сирака каквото трябвало, а месото изхвърлил на кучетата.

Веднъж през нощта блаженият стоял пред иконата на Пречистата Богородица, извършвайки обичайното си правило, и като гледал към светия ѝ лик, се молел:

- Пречиста Майко на нашия Господ Иисус Христос, застъпнице и крепка помощнице на човешкия род, бъде ходатай за нас, недостойните, моли се винаги на Твоя Син и наш Бог да се грижи за това свято място. Тебе, Майко на пресладкия Христа, призоваваме на помощ на Твоите раби, защото Ти за всички си пристанище и надежда.

Така преподобният се молил и пеел благодарствен канон на Пречистата. Като свършил молитвата, той приседнал за кратко време да отдъхне. Изведнъж казал на своя ученик Михей:

- Чедо, бодърствай и бди! В този час при нас ще има неочаквано и чудесно посещение.

Едва произнесъл тези думи, внезапно се чул глас, който казал:

- Ето, идва Пречистата.

Като чул гласа, светецът бързо излязъл от килията; тук го осияла силна светлина, по-ярка от слънчевото сияние, и той се удостоил да види Пречистата, съпровождана от двамата апостоли Петър и Иоан: необикновен блясък окръжавал Божията Майка. Не издържайки необикновеното сияние, светецът паднал ничком. А Пречистата се докоснала до светеца с ръцете Си и казала:

- Не се ужасявай, Мой избранико! Аз дойдох да те посетя, защото молитвите ти за учениците са чути. Не скърби повече за обителта си: отсега тя ще има изобилие във всичко не само през твоя живот, но и след заминаването ти при Бога. А Аз никога няма да оставя това място.

Като изрекла това, Пречистата Божия Майка станала невидима. Светецът бил поразен от велик страх и трепет. Като дошъл на себе си след немного време, той видял, че ученикът му лежи като мъртъв. Светецът го вдигнал; тогава Михей започнал да се покланя в краката на стареца, казвайки:

- Отче, заради Господа, разкажи ми какво е това чудно явяване; душата ми едва не се раздели с тялото, толкова светло беше това видение.

А светецът бил обзет от велика радост; даже лицето му сияело от неизказано ликуване; не можел да промълви нищо друго, освен:

- Чедо, почакай малко, защото от чудното видение и в мен душата ми трепти!

И известно време преподобният стоял мълчейки; после казал на ученика си:

- Извикай при мен Исаак и Симон!

Когато те дошли, светецът им разказал всичко по ред - как видял Пречистата Богородица с Апостолите и какво му казала. Като чули това, те се изпълнили с велика радост и всички заедно отслужили молебен на света Богородица; а светецът провел без сън цялата тази нощ, размишлявайки за милостивото посещение на Пречистата Владичица.

Веднъж преподобният отслужвал Божествена литургия. Гореспоменатият му ученик Симон, мъж изпитан в добродетелта, тогава бил еклисиарх. Еклисиарх - (гръцка дума, означава началник на храма) - задължен бил да следи за църковната сграда и чистотата в нея, за всички принадлежности на храма, а също за реда на богослужението в манастира според указанията на църковния устав. Изведнъж той видял, че по светия престол се носи огън, озарявайки олтара и окръжавайки служещия, така че светецът бил обгърнат от пламъка от глава до пети. А когато преподобният пристъпил към приемане на Христовите Тайни, огънят се вдигнал и свивайки се, влязъл в светата чаша, от която се причастил свети Сергий. Виждайки това, Симон изпаднал в ужас и стоял безмълвен. Като се причастил, преподобният се отдалечил от светия престол и разбирайки, че Симон се удостоил с видение, го повикал и попитал:

- Чедо, от какво така се уплаши душата ти?

- Отче, видях чудно видение: видях благодатта на Светия Дух, действаща с теб.

Тогава преподобният му забранил да разказва за това на когото и да било:

- Не казвай на никого какво видя дотогава, докато Господ не ме призове при Себе Си.

И те двамата започнали горещо да благодарят на Твореца, явил им такава милост.

Преживял много години в голямо въздържание сред неуморни трудове, извършил много славни чудеса, преподобният достигнал дълбока старост. Той навършил вече седемдесет и осем години. Шест месеца преди смъртта си, като предузнал своето заминаване при Бога, повикал при себе си братята и поверил ръководството на манастира на своя ученик Никон (Паметта на преподобния Никон Радонежки († 1428 г) се чества на 17 ноември.), който, макар и да бил млад на години, бил омъдрен от духовна опитност. През цялото време на живота си ученикът подражавал на своя учител и наставник. Него именно светецът определил за игумен, а сам той се предал на съвършено безмълвие и започнал да се готви за заминаването от този временен живот. През септември месец той се разболял тежко и като почувствал приближаването на смъртта, повикал при себе си братята и за последен път се обърнал към тях с поучение и наставление; увещавал монасите да пребивават във вяра и единомислие, умолявал ги да съхраняват душевната и телесната чистота, завещал да имат към всички нелицемерна любов, съветвал ги да се отдалечават от злите похоти и страсти, да пазят умереност в храната и питието, убеждавал ги да не забравят страннолюбието и да бъдат смирени и да бягат от земната слава. Накрая им казал:

- Аз преминавам при Бога, Който ме призовава, и ви поверявам на Всемогъщия Господ и на Пречистата Му Майка; Тя да ви бъде прибежище и защита от вражеските мрежи и коварство.

В последните си минути преподобният пожелал да се удостои със светите Христови Тайни. Той не можел сам да стане от леглото си: учениците благоговейно поддържали своя учител, когато за последен път вкусвал Тялото и Кръвта Христови; след това, като вдигнал ръцете си нагоре, с молитви предал на Господа чистата си душа. Щом светецът се преставил, неизказано благтоухание се разляло в килията му. Лицето на праведника сияело с небесно блаженство, сякаш е заспал дълбок сън.

25.09. Преподобный Сергий Радонежский

Лишили се от своя учител и наставник, братята се почувствали осиротели, силно скърбели и проливали горчиви сълзи; с надгробни песни и псалмопеене погребали честното тяло на светеца, полагайки го в църквата на Живоначалната Троица, от дясната ѝ страна.

Смъртта на преподобни Сергий последвала на 25 септември 1392 г.

Смиреният подвижник бягал от светската слава, но могъщата Божия десница високо се възвеличила и колкото повече той се смирявал, толкова повече Бог го прославил. Още докато се намирал на земята, преподобният извършил много чудеса и се удостоил с дивни видения; но проникнат от духа на смирението и кротостта, той забранявал на учениците си да разказват за тях; но след смъртта възприел такава сила от Господа, че различните чудеса, които се извършват по неговите молитви, са подобни на пълноводна река.

Веднъж в обителта на преподобния се събрало както винаги множество народ, понеже настъпвал големият празник в чест на Пресвета Троица. Сред дошлите имало един беден странник, загубил преди седем години зрението си; той стоял извън църквата, където в това време се извършвало тържественото богослужение; придружителят му се отдалечил за известно време от него; като слушал църковното пеене, слепецът скърбял, че не може да влезе и да се поклони на мощите на преподобния. Оставен от придружителя си, той започнал горчиво да ридае; неочаквано му се явил бързият в помощта свети Сергий; като хванал слепеца за ръка, преподобният го въвел в църквата и го завел при ковчега - слепецът го докоснал и веднага прогледнал. Много хора били свидетели на това славно чудо; всички възблагодарили на Бога и прославили Неговия угодник; а човекът, който получил изцерение, от благодарност завинаги останал в обителта на преподобния и помагал на братята в трудовете им.

През 1551 година цар Иоан Василиевич Грозни (Иоан Василиевич Грозни царувал от 1533 г. до 1584 г.) основал за защита от татарите град Свияжск; в този град бил построен манастир в чест на Пресвета Троица, където имало икона на преподобния Сергий; много чудеса се подавали от светата икона не само на вярващите, но и сред невярващите езичници.