Eвтини забавления

Вчера попаднах на документалния филм на Стейси Дули от BBC: Booze, Bar Crawls & Bulgaria, посветен на нашенския черноморски феномен на алкохолния делириум: Слънчев Бряг. Макар всички да сме чували пиянските песни на шумните британски групички, плъзващи всяко лято по по-известните курорти на морето, Sunny Beach си остава най-предпочитаното от (не)платежоспособните британци място. Един вид българската Ибица. Или по-скоро: Иби'са.

Мислех си, че филмът няма с какво да ме изненада, но скоро се усетих, че гледам с увиснала надолу челюст заснети от екипа кадри на поне няколко двойки, които публично правят секс: ей, така между другото върху част от озеленяването на някакъв хотел, в басейн в непосредствена близост до семейства на почивка с малки деца...Скоро "лудото забавление" изчерпва пределната си полезност и от много смях и песни преминава в много повръщане и сбиване посред бял ден...

Нека изясним нещо: не обичам четенето на морал. Но има огромна разлика между разкрепостеното поведение в стил Мечтатели на Бертолучи и евтината "свобода" за по няколко долара парчето ала Spring Breakers. Свободата не е да направиш абсолютно всичко, което ти хрумне докато си интоксикиран до безпомощност и си готов да покажеш голото си тяло за безплатен коктейл. Истинската свобода пак е свързана с граници, само че поставени или преминати разумно и съзнателно от теб самия, без да има нужда някой друг да те контролира. Това във филма на Стейси е свободия, евтино забавление във всеки един смисъл на думата, където няколкото шота кофти водка са на същата цена като себеуважението на пиещите. Даже малко по-скъпи.

Няма спор, че това е проблем на самите британци. Обезпокоителното във филма обаче, според мен не е това, че показва как групи чужденци се правят на нищо пред камерите. Обезпокоителното е, че България им предоставя идеалната среда за това: че правилата са нещо мъгляво и илюзорно; че полицаите се разхождат сред тълпи смазани от алкохол и буйстващи хора без да направят нито един арест, нито една проверка (преди показната за пред камерата). Обезпокоителното е, че няма регулация на тежките наркотици, с които могат да си причинят много повече вреди от главоболие и стомашни проблеми. И най-вече: че местната власт си затваря очите, понеже паричните потоци от това кошмарно поведение явно са повече от цивилизаованите форми на туризъм. Замислете се: ако този имидж на разхайтен алкохолен рай не бъде контриран навреме от санкции срещу самозабравилите се туристи, това сериозно ще увреди имиджа ни като туристическа дестинация и способността ни да привличаме надеждни и истински платежоспособни туристи (които реално са единственият източник на сериозни печалби в дългосрочен план).

Това, което започва като обикновен репортаж за нещо, което е известно на всички ни, бързо започва да придобива много по-интересна форма: започвайки от пиенето и лудите партита, Стейси задълбава все по-дълбоко: какво имат да кажат хотелиерите и работещите наоколо? Колко лесно е освен алкохол да се набавят опасни наркотици? Как реагират на спешни случаи линейките? Какви са здравните регулации и раздутите сметки на частните клиники? Как реагира полицията и дискриминира ли между туристи, местно население и малцинства? И най-интересната (макар и най-кратка) част: какво по-дяволите прави местната власт, за да реши проблем, който е известен на абсолютно всички?

Честно казано останах доста впечатлена от професионализма и упоритостта, с която Стейси събираше троха по троха информация, която в един кратък документален филм (по-малко от час) успя да напипа не само някои от най-важните проблеми пред туризма и местната власт у нас, но и по-дълбоко заложени неща като липсата на ефективно прилагане на законите, двойните стандарти, дискриминацията, безхаберието...Всичко. Доста впечатляващо за девойка без никакво формално образование в областта на журналистиката, започнала кариерата си от ТВ предаване и занимаваща се в момента с куп важни и интересни проблеми: от трафика на хора и експлоатацията на малолетни до скандалните туристически практики по света.

Най-смущаваша беше срещата й с кмета на Слънчев бряг. Когато една млада журналистка тръгнала от нулата може да стои по-сериозно и да приема по-отговорно проблемите на един град от уж опитния му кмет, това определено е проблем. И то не за нея. Николай Димитров беше абсолютно неадекватен: както чисто комуникационно (понеже очевидно не следваше зададените му въпроси и се стараеше да смени темата непрекъснато), така и професионално: не може проблемите в града ти да вадят очите на хората на другия край на ЕС, а ти да се правиш, че не виждаш какво се случва в рамките на поверените ти 5 кв.км... Изключително показателно за нивото на местната власт и за пролуките в подготовката, образованието, отговорностите и обществената ангажираност на мнозина заемащи високи постове у нас...

Цивилизована Европа не се възмущава от това, че има пиянски изцепки. Повярвайте ми, празнуването на Нова Година в центъра на Копенхаген е като зората на мъртвите: пълно с полуживи хора, които си повръщат червата през няколко улици. Но това е една вечер, след която всички тези хора се връщат към нормалния си подреден живот, а на другата сутрин улиците са изчистени до блясък и всичко е обратно в руслото на строгия ред. Слънчев бряг от друга страна е константа: неконтролируема, постоянна, изкривена липса на правила и доста евтини разходи за нарушаването им.

Целта на филма не е да покаже, че България е зле, защото по Черноморието има разхайтени и пияни до забрава британски туристи. Британците много добре си знаят на какво са способни и всеки посетил някога пъб с английски футболни фенове може да го потвърди. Истински сериозният проблем, изобличен от Дули е колко неадекватно се справяме ние с контролирането на ситуацията и колко много други проблеми се крият зад парти имиджа, изграден от лесния достъп до алкхол, наркотици и евтини забавления. Вместо за пореден път да се правим на не особено умното хлапе в класа, на което все някой друг му е виновен, че му е посочил грешките, може би е редно да се замислим всъщност какво не правим както трябва и дали наистина искаме да се позиционираме точно по този начин пред света.

Както се казва: Не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава

Коментар на inni4ka