Рокади на върха, жътва за бандитите

Х. е обикновен средностатистически българин - от тези, на които се крепи родната социология. Средностатистически по заплата, квадратура на апартамента и възраст на автомобила, купен на старо, та чак до средностатистическата ракия с туршия, които къта в средностатистическото си мазе. Като на всеки среден българин досега са му обирали два пъти мазето и веднъж апартамента. Разбиха му вилата, но не взеха нищо, защото нямаше нищо за крадене.

В момента, докато по върховете на МВР валят оставки, а политически анализатори и социолози коментират под лупа докъде ще стигне МВР на токчета, на Х. му обират апартамента за втори път. Или мазето за трети. Това е част от простичката математика, според която престъпността винаги нараства в момент, когато по върховете валят оставки.

Просто защото в такъв момент върховете са много по-съсредоточени в оставките си и в техните евентуални последици, отколкото в това да ловят онези, заради които на практика съществуват.

В момента едри и дребни мародери най-вероятно потриват ръце заради възможността да безчинстват безконтролно, докато по върховете текат рокади. Само в последните няколко дни паднаха министерската и две от най-важните глави в МВР, сигурно скоро ще си отидат и доста по-дребни под тях.

Обикновено такива промени парализират средните кадри, от които се очаква да се оглеждат и ослушват и да не правят резки движения, докато не се види накъде ще повее следващият по-силен вятър. И понеже напоследък и в МВР, и по върховете на съдебната система е доста проветриво, по-низшият ешелон си трае и чака политическите синоптици да му направят прогнозата барем за следващите десет дни. Десет дни, в които наркодилърът на квартала ще предлага необезпокоявано дрога на детето на Х., селският мародер ще наплаши до смърт старите му родители, а той ще звъни неспокойно всяка вечер на дъщеря си, изпратена да учи в големия град, тръпнейки да не я сполети съдбата на убитата зверски Вероника.

Докато властта си поделя сфери на влияние там, където обикновените простосмъртни нямат достъп, престъпността постепенно отвоюва държавата ни от нас. Отвоюва я на парче, започвайки от дребните битови кражби, срещу които ту пращаме жандармерия, ту я оттегляме, защото е по-необходима някъде другаде, и оставяме селата да си плащат сами на частни гардове и да се въоръжават със самоделни пушкала, за да опазят реколтата си. И постепенно заселва страха в душите на хора, на които не им пука кой точно е вътрешен министър, стига да могат да бъдат спокойни за децата и домовете си. Ето това никоя власт не прави. Годините политически заигравки с МВР и службите превърнаха България в територия на страха, където хората са склонни да героизират всеки, взел борбата с престъпността в свои ръце. Достатъчно е да си спомним например Йордан Опиц, който уби дребен крадец и за когото в социалните мрежи едва ли не течеше подписка да бъде награден с орден, а не осъден на затвор. Липсата на държава или нейните спорадични PR акции там, където се е заселил истинският жив страх, объркаха представите ни за правосъдие и справедливост. Доживяхме парадокса осъждани престъпници да се жалят в Страсбург от същата тази държава и да печелят, а потърпевши да се въртят с години в омагьосания кръг на институциите, подлагайки шепа за милостинята на Темида и не получавайки нищо. Проблемът на България не е, че Брюксел я е скастрил за липсата на съдебна реформа, защото евродокладите така и няма да проговорят на езика на обикновения човек. Проблемът й е, че хора и държава се разминават тотално, говорейки на различни езици по тези най-важни проблеми, заради които държавата на практика съществува. Тя е тук, за да брани спокойствието, сигурността и имуществото ни, но някак си все са й по-важни интереси, които отиват отвъд тези простички ценности, които не носят помпозното име "европейски" по простата причина, че са съществували дълго преди да я има обединена Европа. Вероятно именно по тази причина не са важни за държавата - тя винаги е склонна да споделя моментни ценности, да се кланя на моментни господари и да си въобразява, че го прави за нечие благо.

Коментар на Стела Стоянова, "Стандарт"