Бунтът на „изродите“ или защо е необходимо извинение

Убеждават ни, че България се променя. Вярваме на тези думи, защото ни се иска да бъде така, защото не желаем все да водим началото на края по редица показатели както в ЕС, така и извън него. Затова винаги с надежда приемаме обещанията за нова политика, загърбила всичко лошо от миналото, на което сме били свидетели.
В името на новата политика вицепремиерът Меглена Кунева по своя собствена инициатива обеща, че ще въведе конкурсното начало при избора на ръководители на държавни агенции. По принцип идеята е добра, най-малко защото се опитва да намали вредните последици от партийните назначения. Първият опит в тази насока бе обявения „публичен конкурс" за председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Тук аргументите за конкурсно начало са още по-силни, защото политиката към сектора не е ясно формулирана, наблюдават се редица деформации, а над 3-те милиона представители на българската диаспора не само, че са с различни политически пристрастия, но на всичко отгоре трудно упражняват дори правото си на глас и се чувстват изоставени от своята родина.
Повярвал в доброто, реших и аз да се кандидатирам за председател на ДАБЧ. Още при подаването на документите си за т.н. "публичен конкурс" заявих, че принципно си давам сметка, че постът председател на ДАБЧ е политически и тъй като трябва да се носи политическа отговорност, не е необходимо да се провежда конкурс. Ако такъв не бе обявен и проведен, като безпартиен гражданин на България нямаше да се интересувам от въпросното назначение и нямаше да възразявам срещу самия механизъм на осъществяването му (което не означава, че няма да обсъждам архаичността на отстояваните идеи).
Нас обаче ни убеждаваха, че конкурс ще има, а и доскоро твърдяха, че е имало. В хода на "конкурса" започнахме да разбираме, че ни лъжат. Затова неведнъж алармирах в своя профил във Фейсбук, а чрез него се опитах да направя поне за себе си публично представяне. Друг един кандидат - Кирил Радев, също възприе подобен подход, за което заслужава поне поздравления. Надеждите ни обаче бяха попарени.
Сега партийното назначение е признато и от правителствени източници пред цялото общество. Ето текста на стенограмата на заседанието на Министерски съвет по отношение на назначението на председател на ДАБЧ:
"Точка 1
Проект на Решение за определяне на председател на Държавната агенция за Българите в чужбина.
БОЙКО БОРИСОВ: Определя Борис Вангелов Борисов по предложение на Патриотичния фронт.
Приема се."
На въпрос на медии към вицепремиера Румяна Бъчварова за назначението в ДАБЧ тя отговори, че да се въведе изцяло конкурсното начало е добро желание, но то не би могло да работи ефективно, ако не се промени законодателството. "В случая става въпрос за назначение, което е в правомощията на премиера. И единият от коалиционните партньори имаше изисквания към премиера".
Някога отиващите на смърт гладиатори поздравявали с крилатата фраза Ave Caesar, morituri te salutant (Здравей, Цезаре, тези, които ще умрат, те поздравяват). Само че нашето общество не е гладиаторско, а ние сме избиратели, затова няма да ръкопляскаме. Аз поне съм гласувал за партия/коалиция, която е в управлението на страната, а сега излиза, че сме втора категория граждани, необходими само по време на партийни битки. Явно за някои като в библейската притча сме от званите, но не и от призваните. Затова започнаха да ни наричат изроди и да ни проклинат. Тяхно право, с този подход обаче утре тях няма да ги има...
Големият въпрос остава. Защо ни лъгаха и се подиграха? Защо трябваше да си губим времето и да пишем концепции за нова политика? Защо диаспората бе излъгана, че нейни представители ще присъстват на изслушването, обявено за "публично"? Защо бе създаден специален мейл, на който явно безсмислено се зададоха толкова въпроси? Защо в изданията на българите в чужбина се опитваха да правят интервюта с кандидатите, за да добият представа за всеки от тях и неговите компетенции? Защо бе унищожена цялата тази енергия?
Мисля, че тези, които настояваха и извършиха назначението, не си дават сметка или дори не знаят за всичко това. Трагично е. Вместо нова политика, ставаме свидетели на опит за реанимиране на стара такава, която вече е изживяла времето си и не носи нови позитиви нито в идеята за „ребългаризация", нито в задълбочаване на духовното единение на държавата България с диаспората, нито в преодоляване на отрицателните последици от демографските процеси. За сметка на това с реанимирането на старата политика националните интереси на страната са застрашени както по линия на джихадизма или внасянето на чуждо антибългарско (например македонистко) влияние, така и по отношение на прокламираното желания за влизане в Шенгенското пространство.
Сеенето на ветрове обаче предизвика жътвата на бури. Реакцията се прояви в един истински виртуален бунт. Заради всичко това мисля, че някой трябва да се извини и да поеме отговорност за пропиляното ни време и попарени надежди, че нещо в България се променя. Или за запазване на добрия образ на България пред нашите партньори от ЕС и НАТО.
В крайна сметка да не се превърне бунтът във виртуална революция...

Коментар на д-р Спас Ташев