Ентусиазъм, илюзии и разочарования

/КРОСС/Желю Желев през погледа на Велислава Дърева и Димитър Луджев, сп. "Тема"

Стая, преградена със завеса, а зад нея кресло -  това представлява работният кабинет на Желю Желев в дисидентските му години. Философът не пише на бюро, а седнал в креслото. Пуска листата на пода, а върху тях се разхожда котаракът Кушо - „суперинтелигентен и ужасно нахален". Оттатък завесата е диванът на Желеви. Единият му крак е счупен, подпрян е с трудове на Сталин.

Описанието е на журналистката и съратничка на Желев от онези години Велислава Дърева, която дълго живее с неговото семейство. В малката двустайна квартирата на улица „Чавдар войвода" № 7 - близо до Орлов мост, Желеви са под наем. Освен Желю - Мария, двете им дъщери, а в дълги периоди и Велислава, там живее и тъщата на бъдещия президент. Станка и Йорданка рисуват по стените - още тогава загатват, че ще станат художнички. Често закусват няколко бисквитки с малко кафе и повече мляко. Деца на интелектуалци...

Това за сведение на онези, които измериха демократичните години с броя на придобитите недвижими имоти. Въпреки че основният въпрос на прехода - както се оказа, не беше за демокрацията, а за собствеността, бъдещият президент не е особено вещ в разрешаването му. Семейството се сдобива със собствено жилище в жк „Младост 1" едва след като Желев излиза от президентството. И там са на тясно -  Желю, Мария, дъщерята Станка със съпруга си и двете им деца.

От 1964-а в продължение на

11 години Желев е без работа

след като разгневява властта с книгата си „Фашизмът". През 1975-а започва работа в Института по култура към БАН, където през 1988 г. защитава докторска степен. Преди това, от 1961 до 1964-а, е аспирант във Философския факултет на Софийския университет, а първата му работа е щатен комсомолски секретар в родното село Веселиново. През дълги периоди семейството разчита главно на заплатата на Мария Желева - асистент-режисьор в документалното кино. От село помагат с буркани.

Квартирата на „Чавдар войвода" е като хан - постоянно гостуват приятели от неформалните среди. Редовни посетители са проф. Николай Генчев, Радой Ралин и синът му Кин Стоянов, Петко Симеонов, проф. Николай Василев, Деян Кюранов, Мария Бойкикева... Отвън често е спряла кола на милицията. Неформалите подозират, че ги подслушват, и водят сериозните разговори при пуснат транзистор и постоянно течаща вода. След години ще научат, че „бръмбарът" е монтиран в крака на масата.

Един-два пъти Дърева е виждала там и Едвин Сугарев, който след години ще спретне гладна стачка срещу Желев и ще наблюдава със задоволство как лумпени горят книгата му

„Ако беше нещо хубаво, нямаше да го дадат на Желю!", хлипа съпругата му, когато бившият дисидент става президент. „Много лошо стана, сега татко ще си загуби приятелите", уплашена е и малката дъщеря Йорданка, която се самоубива през 1993 г. Малко след трагедията Желеви трябва да домакинстват на испанския крал Хуан Карлос и съпругата му. Доня София нарушава протокола и се появява в черна рокля вместо в традиционната червена. Отвън агитки крещят „Всички жаби са зелени, само наш'та е червена", носят се клетви - „Да умре и другото ти дете!".

„Така и не го разбраха", констатира Дърева и цитира думи на Александър Йорданов, изречени покрай кончината на бившия президент: „Желю не беше антикомунист, той беше демократ и оттук дойде сблъсъкът му със СДС."

„Никой от нас не беше визионер, не си представяхме нещата точно как ще станат. Желю просто искаше демокрация", връща се назад журналистката. Подобна е и оценката на друг съратник на Желев - историкът и бивш вицепремиер Димитър Луджев: „Той не беше идеолог, прагматично преследваше целта, която считаше за своя мисия. Цялото му внимание беше насочено към това как да съборим системата и да направим демократично общество. Беше типичен представител на онази източноевропейска тенденция на водачи като Хавел, които бяха демократи в самата си същност. Считаха, че преходът трябва да е мирен, заради което трябва да се мине през преговори с режима и в нито един миг не бива да се отива към пещерен антикомунизъм."

Сблъсъкът със СДС

през 1992 г. се отразява на Желев и в личностен план. Енергията и оптимизмът му отстъпват място на умора и скепсис. „Не беше от познавачите на хора", смята Луджев. Една от кадровите грешки на Желев е фамозният Нейчо Неев - министър на транспорта в кабинета на Беров само за година, но помнен още с признанието: „Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер!" Желев има решаваща дума и при избора на Филип Димитров за председател на СДС.

Станал едновременно подозрителен и податлив на внушения, през 1996 г. президентът влиза в капана на т.нар. предварителни избори в демократичната общност и губи с гръм и трясък от кандидата на СДС Петър Стоянов. По това време със силно влияние в Президентството е политологът Иван Кръстев, сочен за главен мотор на онези събития. „Чух тези дни от Кръстев, че мярката за почтеност е един Желев. А мярката за непочтеност тогава коя е?" - пита се Велислава Дърева.

Върху илюзиите на Желев вероятно се отразява и фактът, че той дълги години живее в изолация. Първото му излизане в чужбина е в началото на 1990 година, когато вече е на 55. Желев се формира като политик в среда, в която каналите за информация са ограничени. Дисидентът няма как да знае в подробности накъде върви светът, освен в най-общ план -  към демокрация! Това може да бъде и едно от обясненията за основната и най-често изтъквана грешка на Желев - поземлената реформа. „Да, това беше голямата му заблуда -  счита и Велислава Дърева. - Желю си мислеше, че когато земята се върне в реални граници, това ще събуди любовта на българина към нея. И изведнъж много хора ще се върнат от градовете на село. Представяше си, че така ще се реши и демографският въпрос."

Димитър Луджев си спомня, че дори и в тъмносиния кабинет на Филип Димитров са били скептични за  връщането на земята по този начин. Задължителната реституция на нивите в реални граници станала с поправка в закона, подготвена в Президентството от Йордан Соколов, Вержиния Велчева, Александър Янчулев и Стоян Ганев. 

„Когато Желю беше убеден в нещо, с топ не можеше да го помръднеш - казва Димитър Луджев. - Това е характерно за доктринерите, а ние бяхме такива. Мислехме си, че можем да вкараме бурния живот в някакво предварително предначертано русло и не отчитахме човешкия фактор, макар че точно за това критикувахме марксизма-ленинизма. Когато след време и двамата катастрофирахме в политиката, си казахме, че каквото и да правим, човешката природа си остава същата. И че колкото и да е голяма една идея, накрая връх винаги взимат агресивните, безпардонните, зависимите, хората на всекидневния успех."