Харесва ли ви (в) България?

Често пъти въпросът се задава неспокойно, натежал от неподправено любопитство, а не любезно и формално. „Харесва ли ви (в) България" е тема, пред която редовно изправяме чужденците. Чужденци, които се заседяват тук, а не туристи, които минават, въоръжени с фотоапаратчета на лов за спомени.

На чужденците българският въпрос им прави впечатление, защото другаде не им го задават настойчиво и с очакване за откровеност. Другаде, ако подобен разговор се състои, той е в рамките на куртоазията. Диалог, който напомня вежливото „Как сте?" и отговорът „Благодаря, добре!", характерен за други народи. У нас същият кратък разговор звучи по-различно.

- Как си?
- Горе-долу...

Впрочем очакваме ли чужденците да бъдат безпределно откровени? Май не съвсем. Ние се надяваме да ни харесват.

Джон, млад американец, обиколил континентите, сподели наскоро, че ако отговори недотам ентусиазирано, българските събеседници разпалено му внушават собствената си представа за нещата. Най-силният им аргумент: в България е купон и е евтино. Тоест ние нетърпеливо очакваме да чуем клишето, което сме си изработили за чуждия поглед.

Изработихме го в годините, откакто паднаха преградите на Желязната завеса. Отидем ли на Запад, виждаме хора, по-роботизирани от балканското население, и цени, съобразени с местния, а не с нашия стандарт. Следователно на посетителите тук южният темперамент и достъпността на стоките и услугите няма как да не им харесват!

А ако не им харесват?

Отговор бихме могли да намерим в наблюденията на народопсихолога проф. Марко Семов (1939-2007): „Темата за българина и чуждото (...) ни открива интересните гледни точки на нашето самочувствие. Ние не сме били и днес не сме последователни поклонници на чуждото. Както можем да ударим коляно пред него, тъй можем, като си легнем под юргана, да му теглим и една нашенска благословия..." Досещате се, предполагам, какво може да сполети чужденеца, който не харесва България.

Като фин изследовател проф. Семов не бичува народа си. Смята, че българинът не таи към другите народи завист, озлобление или омраза. Че има обаче „една понятна, естествена потреба да бъдем наравно с тях, да се съизмерваме, да си самовнушаваме стойности, които историческата съдба ни е отнела". В това самовнушение се крие и надеждата на българина, че „и неговото дърво на живота един ден ще цъфне..."

Днес в света с тънки граници българите можем както да подирим щастието си другаде, така и да останем тук, помирявайки се със себе си, но без да се примиряваме със съдбата си. Да приемаме мъдро (и с градивна ирония) изблици на чуждопоклонничество, но без да отричаме достойнствата си. Да питаме чужденците „Харесва ли ви България", но да я направим такава, че да я харесваме ние.

Можем ли? Ако другите народи могат, защо да не можем и ние?!

Коментар на Таня Джоева, в. "Преса"