За политическия език от времената на късния соц и за още нещо…

Покрай другите далеч по-важни неща днес се заслушах в речника на председателя на БСП днес.
За лидер на европейска социалитическа партийна общност това бе странна смесица от:
- Някакъв палео-политически език, напомнящ много късен лицемерен соц, малко по-архаичен дори от изразните средства на тоталитарния му баща.
- Малко истерични, фалцетни нотки с лесно уловима, явно прихваната от ББ хашлащина (гротескно разминаваща се с физиономийката на прилежен школен натегач с вечно вдигната ръка).
Абсолютно приемам, че всеки е свободен и може да си има убеждения и пристрастия в политиката, но все пак недоумявам:
Няма ли българските висши социалисти да модернизират езика си, докога ще го нагаждат към електората си? Така те държат своя електорат и като мислене, и като изразни средства, и като конструирани смили в живота, някъде около средата на 70-те години на миналия век, сякаш в трепетно очакване на някоя поредна Юлска концепция, и му внушават, че е безпомощен, нуждаещ се от обгрижване и се явява несъмнена жертва на външни злодеи и вътрешни продажници, както и че е пасивен субект, страдащ непоносимо от мееждународното положение, гришата и кишата...

Също така си мисля реторично:
Как ли се чувства човек, след като първо е говорил сърцераздирателно за грижата за пенсионери, социално слаби и майки с деца,
а после се е прибрал в къщи, сред лукс, стотици хиляди (поне) левове и в квартал с повишени мерки за сигурност, недостъпни за докараните почти като стадо и под брой - във вагони и автобуси - обикновени и отрудени, едва свързващи двата края български българи, български турци и български роми?

Коментар на Николай Слатински