Д-р Н. Михайлов: Борисов е привилегирован говорител на подръчни истини

/КРОСС/ Водещ: Гледахме заедно новините, четем различни вестници, гръмки заглавия за „Трета световна война" и всякакви страхове и щуротии, които се засилват. Защо се страхуваме в такива времена? Какво се случва в нашето малко бълбукащо блатце?

Н. Михайлов: Има различни причини. Има много дълбоки тектонични изменения в света. Това, което се случва, не е някаква текуща конюнктурна криза, която може да бъде изолирана и компетентно разрешавана от институциите на властта, държавни глави и т.н. Самите държавни глави излъчват несигурност, даже нещо подобно на скрита паника. Това се долавя, готовите решения да не функционират. Старата система за сигурност е вече стара, а новата не е изградена. Играчите на терена са в хаотично движение, позиционират се според представите си за доминация, според собствените си митологии, според големите амбиции за доминации и т.н. Това създава от една страна усещането за неизбежност на някакъв нов тип консенсус, на едно глобално съгласие, на някаква световна зрялост, която не е налице. Има разнобой, има съперничество, има това, което се нарича криза, не съперничество в глобален мащаб. Това прилича на необявена гражданска война, на някакво състезание на абсурден терен, на терен, който не съдържа собствените си правила на игра и в този смисъл самото усилие за разрешаване на кризите поражда кризи.

Водещ: Ние живеем от криза до криза. Може би трябва да създаваме някакви защитни механизми, а то се случва точно обратното - изпадаме все в по-панически действия.
Н. Михайлов: Ако говорите за личното справяне с кризата, но ако говорим за начина за управляване на кризата в по-голям мащаб, то е съвършено различно. Нашата бедна и обичана страна във всички случаи е в режим на несигурност, тя живее във висока степен на тревога за това какво следва от голямата криза, от голямата неустойчивост. Нашата граница, която по декларацията на отговорните български хора трябва да ни защити от едно голямо преселение, потенциално нашествие, от страшна мигрантска вълна и, разбира се, това не може да се случи, защото ние нямаме такава ограда нито в прекия, нито в символичния смисъл. Ние сме фундаментално незащитени и „чаровно" несигурни, тоест беззащитни. В някакъв смисъл имаме суеверна идея за това, че в своята беззащитност сме неуязвими, че ние не можем да бъдем дестинация на хората, които търсят добър живот. В някакъв смисъл ние сме транспортен коридор за евакуация на хора.

Водещ: А защо така се случва? Хем обичаме родината, хем мразим държавата?
Н. Михайлов: Държавата е това, което е принцип на разстройство на нашия национален уют. Ние живеем добре разположени в собствения си свят, който е привичен, харесваме го, имаме традицията на щастието. Ние владеем културата на битовата сигурност, на битовото наслаждение в един по-скромен размер, разбира се. Живеем не претенциозно, без сериозна и плашеща взискателност. В това има някаква възможност за българското щастие, но държавата е твърде отчуждена. Този, който поема грижата да властва, е подозиран като такъв, който иска да се изтръгне от фундаменталното равенство на българската съдба за сметка на всички останали. Той не е професионална фигура, а е един от нас, инсталиран на място, което не заслужава, той е по-претенциозен от нас, той е натрапник над нас. Всеки един политически лидер трябва да забрави себе си, да забрави интересите си, за да си припомни националния интерес. Властта е на разстоянието на една преживяна неизбежност, те са тука и трябва да се свикваме с тях, ще трябва да ги сменяме сега, без да разчитаме на това, че нещо фундаментално може да бъде променено.

Водещ: Но в същото време политическото тяло се преизбира. Имаме случая на премиер, когото го преизбират за втори път.
Н. Михайлов: На този премиер това е неговата специфика и своеобразна „гениалност". Бойко Борисов за мен не е гениална фигура, но е в някакъв смисъл феномен, защото му прощават твърде много. Според мен това се случва, защото играе на стилистиката на тъждеството. Той е буквално уличният човек и е на много скъсена дистанция от всеки прост смъртен българин. По словоред, интонация, жест и по мимика той е човек от улицата. Той излиза от ъгъла и казва, че няма страшно, ти си такъв, какъвто си, и ние сме в някакъв смисъл неразличими. Няма никаква претенция за някакво специално антропологическо надмощие, аз съм същият и познавам много добре твоя страх, уют, твоята хитрост твоето дребнодушие, битова грижа, и твоето желание да бъдеш в границата на българската сигурност.

Водещ: Как вижда мнозинството в България щастие в това политическо тяло, когато отиде някъде в чужбина и говори за хората тук, хората, които го харесват и гласуват за него?
Н. Михайлов: Това ако бъде съобщено от политическата фигура, от българския политически театър, което е с претенция, за да се побира в политическия код, ще бъде много остро критикувано, ще бъде предмет на саботаж. Борисов е съвършено свободен, развързан да говори българската истина и в някакъв смисъл той е привилегирован говорител на истини, които всички знаят, подръчни истини и няма за какво да се спори под тях. Българите нямат много високо мнение за себе си и когато им кажат, че те са „лош материал", ще намерят възможност за лична самозащита като прехвърлят тази оценка върху себеподобни. Ще го направи всеки един.

Водещ: Къде виждате непредизвикана развеселеност в политиците? Има ли самохвалство? Примерно, половината от Министерския съвет са няколко дни в Китай и там сключват някакви грандиозни договори с китайската държава, привличат инвеститори и т.н.
Н. Михайлов: Това пак е в този стил на непредвидимост на премиера. Аз си представям как изглежда отвътре социологията на този самолет, как е било настроението, какво там се говори, докато се пътува до Китай. Това е истинска ваканция за кабинета. То вероятно е мислено така, да се съберат на нещо като тимбилдинг с развеселителни възможности. Ако това би могло да се запише или да бъде заснето, то би имало много интересен театрален смисъл, но това не е най-важното. По-важното е, че в криза този кабинет почти изцяло се евакуира в Китай сякаш от там може да дойде спасението на България. А тази южна граница, която трябва да бъде уплътнявана по идея и по самохвалство, е вече уплътнена. Те са отишли в отвъдното, в конфуциански Китай да фантазират възстановяване на пътя от Шанхай до Бусманци или до Банкя. Всичко това е карнавално, смешно и безотговорно, това е нещо като реалити формат. Това е вкусно за вкусване от масовия човек, който е напълно интелектуално дезорганизиран. Има нещо като себепредаване на съдбата, на случая, с магическо очакване „ще мине над нас всичко това", ние няма да бъдем много уязвени.

Водещ: Какво се случва с българското трудолюбие?
Н. Михайлов: Българинът става внезапно трудолюбив, когато се евакуира от собствената територия, когато отиде някъде като емигрант. Прибира семейството, живее като монах на фамилното спасение и се образува т.н комунална трудовост. Става в 4 часа, или поне са ставали. В българската памет има идея за трудово усилие, за това да изхраниш децата, да ги изпратиш в чужбина, да спечелиш някакви пари, да живееш достойно в трудовото усилие. Това е друга версия за българския живот, защото тя не се случва не терен. Може и да се случва, но много рядко.

Водещ: Защо когато българите отиват в чужбина, те работят на две, три места? Правят личен компромис със себе си и работят нискоквалифицирана работа?
Н. Михайлов: Трябва да се провери дали това е така, дали това не е илюзия. Аз не знам какво става с късния български емигрант, но имам една такава версия, че той е по-отговорен, по-трудолюбив и е прибран в някакви скромни размери на трудовата реалност, защото работата тука е малко или повече кафеджийска и е свързана с мрежа от хора, с контакти, с проекция на очаквания, с позоваване на някакви извинения. Пак ще повторя за българското щастие, защото обратното на това, което се мисля аз, не мисля, че българинът е толкова нещастен. Той не е много щастлив, но в една особена зона той е скромно щастлив и не дотам нещастен, така да кажем.

Водещ: Какво прави българина щастлив?
Н. Михайлов: Мисля, че има достатъчна привързаност към семействата, грижа за децата, и в благородствата на семействата. Всеки човек обича да се грижи да децата си и ги обича безкористно. Това е една стратегическа резерва на благородство. Там човекът може да жертва, спира да бъде егоист, той е автентично загрижен. Много важно семейството да бъде отбранявано от всички заплахи, включително и технологически заплахи.

Водещ: Имате ли профил във Facebook?
Н. Михайлов: Имам профил, който не поддържам, за да мога да следя какво се коментира.

И.В.: Какво виждате, когато влизате?
Н. Михайлов: Виждам, че във Facebook има кратки оценки на събития. Има и лоша страна, тя е свързана с това, че няма никакъв контрол, цензура и доста често липсва стил. Той преселва хората да живеят във виртуален свят, в който лицата се губят. Има нещо от варварството в тази работа.

Водещ: Един личен въпрос - какво Ви прави щастлив?
Н. Михайлов: Угрижен съм за хората, за които съм отговорен. Когато те са спокойни около мен, ставам спокоен до тях и съм щастлив.

Илия Вълков

BIT