Обявяването на Независимостта свидетелства за решимостта на младата Трета българска държава

/КРОСС/ „Смятам, че постепенно започваме да осъзнаваме и да разбираме какъв е този празник, защото той е свидетелство за решимостта, енергията и импулсите на младата тогава Трета вече българска държава и може да служи като пример и образец и за днешния политически елит - да отстоява интересите, независимостта и свободата на своето Отечество". Това отбеляза в ефира на "Хоризонт" доцент Ивайло Христов, журналист, писател и преподавател по народопсихология и история на журналистиката в УНСС, в коментар по повод днешния празник - годишнината от обявяването на Независимостта на България.

По повод анкета сред софиянци, свързана с днешното усещане за независимостта, доц. Христов направи сравнение между настроенията, доминиращи в края на 19-и век сред българското общество, и сегашните - в началото на 21-ви век:

„Ако в първите десетилетия след Освобождението доминира историческият оптимизъм и патриотизъм, днес, в момента, вие виждате и от тази анкета, че нихилизмът, дори самообругаването на българското и песимизмът са доминираща тенденция. Ако в края на 19-и век в историята на България и въобще - в началото на държавата, особено в първите 30 години, стоят фигури като Стамболов, Каравелов, Петко Славейков, Захари Стоянов, Константин Величков, Михаил Маджаров - това са лидери, които правят чест на всяка една европейска държава, в момента е видимо, че сред народа има недоверие в българския политически елит, който, за съжаление, в болшинството си служи по-скоро на свои олигархични интереси, отколкото да отстоява интересите на страната.

Вие виждате, че тези имена, които ви изброих, те биха могли да правят и са правили чест за всяка една европейска държава от края на 19-и век, докато сега, за съжаление, доминира една тенденция на липса на отговорност и на държавнотворческо мислене сред нашия елит", отбеляза още Ивайло Христов, но подчерта, че според него песимистичното отношение и тъмните краски, в които най-често се описва съвременната действителност у нас, не са основателни:

„За съжаление, в българина поради стечение на редица исторически обстоятелства е много силно вкоренено чувството за самокритичност, даже една прекалена самокритичност, която често пъти е необоснована и често пъти се превръща в комплекс и в синдром в българския национален характер. Не би трябвало да е така, защото България нито е най-малката страна в Европа, нито в момента изживява някакъв кой знае какъв особено труден период в своята история. Нали знаете статистиката, че българите се смятат за един от най-песимистичните народи в Европа - не виждам някакво особено основание за това нещо в момента - нито има война, нито има някаква епидемия, нито има някакви земетресения. Да, животът безспорно е труден, но той и през изминалите 130 и повече вече години от свободното съществуване на Третата българска държава не е бил кой знае колко лесен".