Математика на чувствата

/КРОСС/ В този експеримент резултатите не са с точност go втората цифра след десетичната запетайка, да си призная - даже и до първата не са. Всичко е приблизително, около. Реших в продължение на седмица да записвам всяко чуто, видяно или преживяно, което обикновено ни кара да се отчайваме, отвращаваме и разграничаваме, като произнасяме горчивото „това само в България може да стане". Както и всичко чуто, видяно или преживяно, което ни стопля, крепи и приобщава, което изразяваме с благодарното „това само в България може да стане". След което да се опитам да се ориентирам в съотношението.

Обикновена седмица беше. Или пък може би беше необикновена - не гръмна завод, не загинаха колективно хора, стените на язовирите си стояха на местата. Като се сетя, че спряха строеж на плажната ивица, мисля си - необикновена беше все пак. Обаче спреният строеж всъщност продължил да си налива бетон - значи обикновена. Появихме се в Лувъра - необикновено събитие, изпокарахме се - обикновено положение.

„Из съседната градина/ люлека ми замириса..." - колко по-просто е било по времето на Вазов. Сравнете само: „Из интернет магнолия ми замириса..." Тази седмица научих от един човек, че семейство Magnoliaceae има 210 вида, така че почти всеки депутат може да се снима с отделен вид, ако пожелае. Друг човек пък научи от мен, че кукузелите не са тракийско племе. Спорих с трети на тема защо траките не са имали писменост, спорихме в смисъл, че се пообиждахме един друг според възпитанието и настроението. Той мислеше, че ме е победил, обаче аз мислех същото. Разделихме се с обичайните лицемерни автоматизми, след което всеки от нас продължи да се кара с другия наум, както и с всеки, с когото се срещне -на глас. Така се търкаля снежната топка на лошите чувства - всеки я прави по-голяма и замерва с нея следващия.

Междувременно към мен летяха копия от всякакви посоки, а аз като добър продукт на родното чувство за самоизтезание ги хващах още във въздуха и се пробождах. Токсични подмятания; погледи, от които куршум да отливаш; говорене с удивителни; про-тяжни терапевтични монолози на хора в хронична светогледна криза; изтощителни интелектуални фехтовки - майстори сме и да го правим, и да го търпим. Превърнали сме се в трескави възли от тревоги и възмущения. Да не говорим за улесненията, които ни предостави техническият прогрес. Едно време хората са можели да се скарат и да се обиждат само когато се срещнат. Сега за времето на една среща можеш да отровиш десетина души от десетина електронни устройства.

Няколко пъти през тази седмица стигнах до избода, че България не е държава, а местопрестъпление. Питах се дали държавата ни е такава, защото ние сме в душевна неизправност, или обратното. Една читателка ми написа писмо, за да ме попита дали българите сме прости, да съм кажела само на нея, тя нямало да ме издаде. Значи хем знае, хем пита. Ядосвах се на няколко гиганти, които не забелязваха, че са сянка на джудже. При всяко от тези неща се ядосвах, че това може да стане само в България.

В същото време член на семейството ми се разболя и мина за един ден през прегледи и консултации при четирима специалисти, което не може да се случи в добре уредените държави. Здравното ни обслужване може да не е твърде здравно и много обслужване, но пък достъпът до него е по-бърз от другаде. В магазин не можаха да ми върнат ресто от едра банкнота, затова ми казаха, като минавам някой друг път, да им платя бутилката минерална вода. На пазара попитах продавачката как готви копривената супа, при което се събраха всички производители от съседните сергии, случайни купувачи, както и един дежурен полицай и всеки ми даде рецепта. Накрая мина една циганка и каза - хич не ги слушай, аз ще ти казвам магията: никакви фидета, никакви оризи, само овесени ядки да слагаш в супа от коприва. Една приятелка ми обеща да уреди проточил се проблем, защото това ставало само с връзки, а тя познавала една друга жена, чийто мъж... и т.н. Звъннах на друга приятелка в полунощ да й се оплача, че ми се проваля важно пътуване, тя се събуди и рече: „Я вземи ела, че лошо те чувам. И аз отидох и се наревахме колкото си искаме. При всичките тези топли, весели, шарени случки си мислех, че това може да се случи само в България.

По-сложна беше една случка във физиотерапията. Там уредите изглеждат като направени в час по трудово обучение (-). Един от пациентите огледал материалната база, ожалил физиотерапевтите и казал, че у тях има някаква подобна машинка, дали нямало да им върши работа (+). Беше я донесъл човекът и медицинският персонал се затюх-ка, като че ли Чернобил беше пристигнал не само по време (26 април преди 29 години), но и на място (-). Машинката се оказа опасна (-), някакъв много стар модел лазер, с който се работело със специални очила и облекло. В гаража му се търкалял от години, май някакъв военен му го бил дал. Хигиенистката на физиотерапията вика: „Наборе, огледай го този твой гараж, може да откриеш и „Кремиковци" там." От една страна - лошо, много неща изчезват в България: тефтерчета, плажове, банки. От друга пък - добре, ето че се намират, ако се разтурят стари гаражи, архиви, приятелства.

В края на седмицата точкувах случки, сборувах настроения и по някаква своя представа за методика стигнах до следните нямащи нищо общо с науката резултати. Българският делник се състои от около 80 процента силно отрицателни и 20 процента силно положителни емоции. Тези, които не са силни, независимо дали са с положителен или с отрицателен знак, просто не ги броим. Ние сме хора на крайностите и отчитаме само онези случаи, в които махалото се люшка или до крайния минус, или до крайния плюс. Ние не сме хора на нюансите като на запад от Любляна и дано не се издаде европейска директива за диапазона на чувствата, защото няма да можем да си платим глобите, дори ако започнем да работим.

От своя страна отрицателните емоции се предизвикват около 20 процента от нещото, наречено държава. Останалите около 80 процента от чернилката си я предизвикваме сами поради лошо възпитание, свръхцен-ностни представи за самите себе си, комплекси за малоценност, комплекси за пълноценност, сложни игри на приятелство, душегубителни омрази и най-обикновена завист. Почти същото е съотношението и при положителните емоции. Държавата ни улеснява в нашия живот към 20 процента. Останалите 80 процента от добрите емоции дължим на добротата на българите, на готините съседи, на верните приятели, на носталгичните познанства, на неизтощимото милосърдие, на питателни контакти с ценни и безценни хора.

И да ви призная, нямах никаква представа от принципа на Парето, докато водех тези сметки. Вилфредо Парето, италиански социолог, икономист и инженер от XIX в., забелязал, че във всяка страна, независимо колко е богата, 80 процента от парите са съсредоточени в 20 процента от населението. Принципът на Парето гласи, че 20:80 е съотношението между инвестирани ресурси и получени резултати. По-късно се оказва, че 80:20 се появява в много и различни случаи. Например при големи природни катаклизми (цунами, земетресение) 20 процента от улиците формират 80 процента от паникьосания трафик в града. Или че 20 процента от положителните качества и талантите на човека стоят в основата на 80 процента от успехите му.

Японците първо се сетили, че ако решат 20 процента от проблемите на фирмите, това може да доведе до увеличаване на качеството и ефективността с 80 на сто. И че кризисните мерки трябва да са насочени към онези 20 процента от разходите, които водят до 80 процента от загубите. Това е толкова странно, че имам две срещуположни предположения. Първото: математиката на Вилфредо Парето не заслужава по-голямо доверие от моята математика и всичкото това е само приблизително истина. Второто: без да искам, съм открила някаква зависимост, която вече е била открита по времето, по което е открит парният локомотив.

Ако следваме логиката на Принципа на Парето, излиза, че трябва да се променят 20-те процента, за да се отрази това на 80 процента от отрицателните ни чувства. Но да напомним, че 20-те процента акции от капитала на отрицанието се притежават от държавата, а държавата не е много склонна да се променя. А и защо да се променя -само заради нашите душевни несгоди? Не, няма да стане, държавата не се подчинява на Принципа на Парето, а на Принципа на парите.

Тук ще трябва да си направим разумната сметка, че ако искаме да намалим поводите за нещата, които тровят деня ни, трябва да променим онези неща, които зависят от нас. Това е всъщност страхотна възможност - ако 80 на сто от делничните ни ядове са предизвикани от други хора, това значи, че можем да променим нещо въпреки и даже напук на безразличието на държавата. Тази теза звучи много наивно и в стил „ако до всяко добро същество застане още едно", още повече за нас - хората на крайностите, които искаме нещата да се променях със замах, с трясък и ако може - веднъж завинаги. Най-странното на наивната теза е, че работи, но тихо, бавно, постепенно. Това е голямо изпитание за българската ни душа, толкова талантлива силно да люби и мрази. Пред това изпитание се проваляме. Проваляме се в човешките си работи също толкова блестящо, колкото държавата в държавните.

Оттук и предложението: дайте да не се тровим самите ние един друг, защото има достатъчно хора, на които им е работа да го правят. Добре де, казва една позната, откъде да започнем, само не ми казвай, че трябва да се усмихваме, защото предпочитам да гледам българските продавачки, които изглеждат като в мозъчна смърт, отколкото налудничаво нахилените американски продавачки с гипсовите им усмивки.

Може да започнем от това да се научим да слушаме. Слушането не е като чуването. Чудя се защо не се учи в училище, както се учат писането и четенето, които не са като говоренето. Да слушаш, означава да следиш мисълта на събеседника, да си я изясняваш, да разбираш, да видиш нещата от неговата гледна точка, да нямаш предварителна теза, да си склонен да разгледаш аргументите му...

Ти какво правиш, докато твой опонент говори - питам тази позната. „Е, каквото правят всички - мисля си как да го затапя и като измисля, го прекъсвам." Ако дори само това променим, колко ли процента от чернилката ще отвоюваме!

Веселина Седларска

„Тема"