Защо "ние"? - аз също си мисля така. Доста наивно, впрочем

/КРОСС/ Ние си мислим - 21 век, постмодерно време, уникални технологии, глобализация, всичко е коренно различно.

Защо "ние"? - аз също си мисля така. Доста наивно, впрочем.

А всъщност хората са си почти същите. Не само като физиология, но и като психология. Хората се променят много по-бавно от технологиите. И от промените...

Затова е и тревогата ми - ако у нас дойде, както ни подбутват натам, твърдата ръка, силната ръка, силовата репресия, авторитарната власт, то тя ще си има своята социална база, на митингите й ще е пълно, екзалтирано, настървено, френетично. Там ще се вика Долу! и Съд за народните врагове! Ще се заклеймяват различните и другите. Ще се искат справедливи наказания и тежки присъди. Ще се иска ред, железен ред...

Даже за мен е изненада колко малко в България са се променили една част от хората и тази част не е от частни случаи, тя е бая голяма. Злото е у нас, в нас, с нас, сред нас и е банално, както пише Хана Арент.

Изпуснем ли си демокрацията, нищо хубаво не ни чака.
А защо казвам - "даже за мен"? Нещо специално ли съм? Не, не и не - казвам го от гледна точка на възрастта си, все пак жизненият опит и горчивите битки, водени толкова време, би трябвало да направят от мен, 60+-годишния човек по-голям реалист, по-трезв песимист и по-самоконтролиращ се скептик.

А аз следвам възпитанието-максима на баща си, светла да бъде паметта му - мисли за хората първо добро, хубаво, позитивно; смятай за начало, че човекът не е подлец. До доказване на противното.

Баща ми ме учеше така, макар че като "семе на врагове на народа" е изтърпял какво ли не. Не знам как го е изтърпял - аз не бих могъл да го изтърпя.

Но ето, дойде времето, когато някакви сенки и призраци излизат от тъмното, по-скоро - изскачат из-зад маските, мимикриите, имитациите и симулациите. И започват да показват нищожната си, насъбрала омраза, същност.
Можах да се убедя, че опасността е реална. Видях живи, реални хора, на пръв поглед досущ като нас, които при други обстоятелства ще пишат доноси, ще сочат с пръст кой да бъде прибран или пребит, ще викат не само Долу! и Съд!, но и Смърт!

В очите им има зъл пламък, има ненавист и завист, има готовност да са слуги, да се подлагат на онези над тях, да служат за маши, да се наемат за палачи. Вярно - словесни. Засега.

Господи, та това не са само мои страхове и не са породени от мои само преживявания! И други разумни и умни човеци си мислят същото. Не е до индивидуални паранои и фобии, а е опарващо сетивата докосване до реален социален феномен.

Така че демокрацията ни не е само идеологема, политическа система, самосбъдващо се предсказание, нещо, веднъж и завинаги сигурно. Демокрацията ни е много повече от това. Тя е последната нормалност, долния праг на приемливо общество, единствената възпираща солидарност, безалтернативната форма на съвместно съществуване - след които е хаос и насилие; тя е онзи ръб от едната страна на който е нормалната жизнена среда, а от другата - пропастта.

И ако всичкото това не го съхраним, ако, пак казвам, ако си го изпуснем, ако си предадем и провалим демокрацията, може да стане много лошо. Не "може" - ще стане много лошо.

Защото причинителите и носителите на това лошо си имат социалната база, имат си класовата опора - това са онези, на една малка, на една мъничка част от които, по стечение на обстоятелствата, зърнах за миг озъбените физиономии и ожесточените пламъци в очите. И си дадох сметка колко много те могат да мразят и как няма да има прошка, ако дойде тяхното.

Източник: Фейсбук - Николай Слатински