Метафори

Времето на сравненията и на преноса на смисъл. Забелязвате ли, че всеки един общ наш ден носи нови и нови метафори в класически смисъл, но и нови фигури на употреба. „Дама и кавалер" - тогава, когато става дума за коопериране в политиката между партньори в донякъде неравностойно положение. „Второразряден отбор" е последният като поява израз, който замества словосъчетанието „противниковата парламентарна група"  или „политическата партия с опозиционни възгледи", която е изключена от временния сговор, или пък е изключила сама себе си от него - по собствена воля. Сега е и времето на „шмекера", който иначе би трябвало да е „шпикер". В последното поне имаше оригиналност.

Явно сега е дошло времето, в което развлечението с различните реторични фигури и въобще със заиграването с думите и синтаксиса силно и трайно се установява като основната форма на вербално общуване между хората в нашия парламент. Искам да кажа, че напоследък се наблюдава невиждан от години разцвет на ораторските пърформанси в изказванията на българските депутати. Както обикновено, господин Местан и вчера беше единственият, който може би съумя да извлече за себе си някои сигурни ползи от този спорт. Поради това, че съзнава твърдо реномето си на задаващ модата и ритъма в говоренето и автоеротизирайки се с мяра, господин Местан прояви достатъчно вкус, като не се остави вълната да го залее, а допусна силата на изкушението от разплискване да го превземе само до онова място с „опозиционната култура на Борисов", която култура Лютви Местан благосклонно и снизходително остави на милостта на публиката. Така тя, публиката, според него можела да постави тази култура в кавички. Ако иска, разбира се. Но беше посъветвана настойчиво да го направи.

Това не извади само че господин Местан от тинята на безобразното държане в политиката.  Хигиената на словото не чисти петната от реверите. Въпросът „Пеевски" не се изстъргва от зидовете и тарабите с фрази за несполучилия селски „тарикатлък" на противниците.

Истински нехигиеничното в думите на Лютви Местан от 26-ти септември дойде от експлоатацията на темата с „антитурския" поход, който бил започнал отново в последните дни. Това станало чрез изказвания на лица от ГЕРБ. Местан щял да сигнализира за същото в ЕНП, като при това бил озадачен от глухотата на тази паневропейска политическа формация за употребата от страна на водещи фигури в ГЕРБ на лексика, отиваща „отвъд реториката на „Атака". Невероятно е, че имахме шанса да чуем това изречение! В този приблизително някъде момент от „Атака" се бяха струпали в Брюксел и не можеха да мислят за антитурски изказвания и прояви. Такива  напоследък, така или иначе, не им отиват на новите сака и поради това се избягват от тяхна страна.

Задължителното заговаряне за атаки на националистически принцип срещу българските граждани с турско и мюсюлманско самосъзнание всеки път, когато е изгубено някакво предимство пред съперника или не е сигурен изходът от раздаването, несъмнено издава слабост. Този път слабостта струеше откровено от очите на господин Местан и го представи в светлината на човек, който се улавя за дръжка, която самият улавящ се усеща, че престава да държи. Или поне не така здраво. В последната една година аварийното хващане за този стълб се извърши показно доста пъти. Посягането при честите разклащания на кораба и към това средство допуска известно разбиране, стига да не се прекалява с използването му. Имаше вече случай от периода на зимните месеци, както вероятно си спомняте, в който беше похвърлена идеята, че се възражда едва ли не Възродителният процес. Тъкмо господин Местан с метални нотки в иначе мекия си, но и авторитетно хрипкав баритон, обяви тогава, че етническата омраза (цитирам свободно) е завладяла отново умовете в България и ще доведе до страшни бели. Говоря за времето на атентата срещу Ахмед Доган, непосредствено след който дойде и казването, за което припомням. Лютви Местан беше човекът, определил случая като недвусмислен симптом за подхванатата от властта (тогавашната власт) война срещу ДПС на принципа на агресията срещу мюсюлманите у нас. Направо се настръхваше от думите му. Спомнете си. Още никой не беше казал дори кой точно е човекът, посегнал на живота на господин Доган, когато Местан побърза да изрече емоционално присъдата си: целенасочен и добре организиран удар на управляващите, който бил възможно най-фрапантното доказателство за това, че етническият мир в страната е поставен на карта заради тяхната политика спрямо ДПС и защитаваните от него български граждани.

Сега този мотив беше подхванат отново, макар и по-умерено. Заради вихрушката от номерата с кворума акцентът не падна върху него, но нямаше как и тази част от изказването на Лютви Местан да остане незабелязана, разбира се. Моментът е стратегически добре подбран не само с оглед на парламентарните премятания, но и на фона на нещо друго. Бежанската криза в България и неопитността на днешното ни общество и на институциите му в създалата се ситуация, произтичаща най-вече от факта, че то се изправя за пръв пред такова изпитание, подпомага подгряването на сюжета. Като казвам за пръв път, имам предвид, че дори и в исторически план огромните потоци от бегълци през двадесетия век са били най-вече от българи, сиреч сънародници, или от арменци, към нерадостната съдба на които българинът е проявявал естествено състрадание  по очевидни причини. Днес работата е по-различна и наистина сме изправени на изпит както пред съвестта си, така и пред външния свят.(виж статията отвчера на Тони Николов). Хората, които се спасяват в страната ни в момента, са други, те са различни и ни се налага действително да си изясним кои сме.

Връщам се на казаното по-горе за това, че заиграването на Лютви Местан с антитурските прояви на политици от ГЕРБ издава, мисля си, пристъпи на несигурност в ДПС пред лицето на недалечното бъдеще. Знае се, че неизвестността е като че ли доминантата в настоящата българска политика. Затова и думите, колкото и странно да изглежда в момента са удвоили стойността си. Намираме се в състояние на всекидневна и ежечасна агитационна борба и господин Местан много добре съзнава това. Още повече, че подхвърлянето на горещия картоф Пеевски изнерви лекичко отношенията в лагера на коалицията. Мисля си, че ни очакват времена на силни метафори.  Метафорично казано.

Автор: Андрей Захариев, Портал Култура