Толкова мразим днешна Русия, че сме готови да си го върнем чак на СССР

Нека да дадем покой на паметниците

/КРОСС/ Страшна работа са бесовете. Страшна работа е желанието да ритнеш нещо, да го счупиш, да го разбиеш на парчета, да го махнеш от погледа си и уж да го махнеш от живота и времето. Каква е тая наша природа - в едната ръка да държим мистрия за строене, а в другата - топуз за разрушаване?

Като погледна назад, човечеството все нещо издига и все нещо разрушава. Езичеството кой знае какво е разрушило. После християнството чупи и троши езичеството. После полумесецът троши кръста. После кръстоносци трошат всичко каквото видят. После цъфва с кървав цвят Инквизицията, после има вещици, после едни генерали и едни народи тъпчат други народи и други генерали. После комунизмът бута църкви. Преди това Френската революция също бута църкви и манастири. Та до ден днешен, до вече трагичния паметник на Съветската армия.

Всичко, каквото можахме да свършим за тия трийсет и три години от 1989 - свършихме. Потънахме в благополучие и разкош, престъпност нямаме никаква, правосъдието ни грее, здравеопазването едва смогва да ни спаси да не умрем до един. Селското ни стопанство ни зарина с плодове и зеленчуци, образовахме се от първия до последния човек и се уголемихме като хора толкова много, че се побрахме в три града.

За вас - не знам. Но на мен ми настръхва косата от това. Има и други обаче, на които не само че не им настръхва косата, ами и ръката им не трепва да крадат - с милиони - със стотици милиони и милиарди, да ни гледат с невинните си очички, да мигат и да ни поучават.

Но защото мравунякът е опасен, ако мравките не се разпилеят, някой все има интерес да ръчка с пръчка и да разпилява мравките. Истината, ако изобщо съществува някъде, се обърна на каскет, който всеки подмята и гледа да сложи на главата си.

Близо петдесет години си мислех, че дядо ми - Никола Соколов. Убит като доброволец във втората световна война при Страцин и сражавал се на страната на Червената армия, е герой, а то се оказа, че е загинал, биейки се рамо до рамо с окупатори и терористи. Щом ще махат паметника на Червената армия, значи е така. И си мисля дали пък, ако дядо ми се беше бил на страната на хитлеристка Германия, нямаше сега да му издигнат паметник за геройство в Княжеската градина.

Гръмнахме Мавзолея от глупост и от престараване. Бутнахме паметника пред НДК от слаба култура и комплекси. Сега дойде ред на паметника на Съветската армия. Да се готви паметникът на Альоша в Пловдив - още повече, че има такива призиви от видни християнски писатели пловдивчани, които сочат София за пример.

След година-две ще погнем руските паметници. Отсега се сещам за Панорамата в Плевен, за паметника на Цар Освободител, за Докторския паметник. Ще въртим, ще сучем, ще стигнем до Шипка - там пък ни вади очите Столетов. И най-циничното е. че паметниците не се бутали, а се премествали в Музея на социалистическото изкуство - разбирайте - на тоталитарното, непоносимо, некачествено, ниско и пропагандно изкуство. Нещо като резерват за паметници.

И нека бъда ясен - историята винаги се е четяла от различни, удобни за четящия страни. И винаги, ама винаги е обслужвала временните победители. Така да бъде - няма да го променим. Но поне да се сдържаме и да не бутаме и трошим паметници, че е срамота. Който бута паметници, каквито и да са те, трябва да е наясно, че ще го сполети същото (ако изобщо се сдобие с паметник). Това е неизбежно.

Слънцето, уважаеми рушители на паметници, свети ту в гърба на човека и го топли, ту му заслепява очите. Внимавайте със заслепяването на очите. А иначе е ясно, че актът с бутането на паметника на Съветската армия има конюнктурен, пропаганден и предизборен характер. И гледа да ни настрои един срещу друг.

Нека да дадем покой на паметници, на памет, на имена, на кръв и на история.

RS. Искам да изчистя въпроса докрай - бутането на паметника на Съветската армия трябва да послужи като спойка и като легитимация на бъдещ съюз: ПП, ДБ и ГЕРБ. И второ - да покаже пред брюкселските и натовските ни шефове, че толкова мразим днешна Русия, че сме готови да си го върнем чак на СССР

Автор: Николай МИЛЧЕВ, поет/Златна възраст