Кльомбата не е българска, а гръцка

/КРОСС/ Маниерното изписване на буквата алфа е резултат от развитието на типовете писмо в гръцките ръкописи, казва чл.-кор. Аксиния Джурова, председател на фондация „Елена и Иван Дуйчеви", в интервю за „24 часа"

- Съгласна ли сте с ВВС, че кльомбата е българска, г-жо Джурова?

- Първо искам да подчертая, че след като проверихме статиите на ВВС в интернет от последните няколко седмици, намерихме само една, посветена на т. нар. кльомба, използвана в електронната поща. Но в нея не се споменава български ръкопис. Ако става въпрос за изписването на буквата а, както е в кльомбата на електронната поща - един въпрос, който не се повдига за първи път в пресата, то моят отговор е не, защото тя се среща и в други гръцки ръкописи, по-ранни от Манасиевата летопис. Изписването на буквата а в Манасиевата летопис е в думата „амин", която означава истина.

В целия ръкопис тя се среща само веднъж - на лист 62, на който завършва текстовият блок на добавената към летописа самостоятелна творба - „Троянската повест". Като съдържание този текст е втори разширен вариант на историята на Троянската война, поместена непосредствено след стиховете, завършващи разказа на гръцкия хронист Константин Манасий за Троя.

В науката съществуват различни мнения за авторството на това съчинение: от възникването му в Дубровник, като оригиналът е бил на латински език, до гръцки превод на латинска творба, т.е. следите на втората версия ни отправят към византийския културен ареал. Завършването на този текст с амин спазва позната в средновековната книжнина традиция краят на текстовите единици, най-често при Четвероевангелието или при приписките на писачите, да завършват с амин, където буквата а приема тази специфична форма.

- Защо според вас от години ни приписват авторство върху кльомбата?

- Защото се върви по чисто зрително наподобяване на изписването на буквата а в амин с кльомбата. Но изписването на буквата а по този начин е резултат от процес, свързан с развитието на типовете писмо в гръцките ръкописи.

От IX-X век нататък в гръцките ръкописи започва постепенното изместване на маюскулното писмо (използва само главни букви - б.а.) от минускулно. Първото се изписва бавно, тъй като всяка буква се пише отделно, а второто дава възможност да се пишат няколко букви слято, т.е. то е бързописно. През Х-XI в., се налага т.нар. перлен тип писмо. В него буквите са изписани ситно и са подравнени. Нашето кирилско писмо остава в традициите на унциалното или маюскулното гръцко писмо.

И сега нека се приближим малко към ХIII век, когато Византийската империя е в изгнание. Латинците са на Балканите, започва подмяна на пергамента, на който до този момент са се изписвали ръкописите, с хартия.

Притиснати от икономическите условия, писачите започват да намаляват повърхността за писане, като свиват полетата на текста, разстоянието между редовете и начина на писане. С други думи, отива се към употребата на по-ситно писмо с множество лигатури и курсивни елементи, като така се променя и обликът на листа. Постепенно се отхвърля монополът на перления шрифт в ръкописите, установил се в миналите столетия, и се отива към разнообразяване на типовете писмо.

Две течения в писмото съжителстват без проблеми. Едните са консервативни стилове на писане, съхранени обикновено в провинциите. Точно при тях се намира едно по-свободно реинтерпретиране на формите на предхождащия тип писмо.

Второто и по-модерно направление продължава новите стилове в писмото от втората половина на ХII в., за да стигне до определен маниеризъм към средата на ХIII в., нещо, което ще се прояви в Константинопол в първите десетилетия на XIV в. Тъкмо при тях в края на реда, в полетата на последния или горния ред на текстовата колонка, се появяват маниерно изписани букви в посока на стилове, наричани декоративни. Именно в тях още през ХIII в., ако не и по-рано, в рамките на т. нар. фетауген стил се среща изписване по този начин на алфата в думата „амин". През XIV в. в българските ръкописи се наблюдава подобна тенденция в писмото, и то в рамките на уставното писмо, повлияно от този „маниеризъм", определяно като Поп-Герасимово писмо. В тази насока най-ярък пример е Евтимиевият служебник.

Още по-силно подобни тенденции се срещат в гръцките литургични ръкописи от XVII-XVIII в. и в гърцизиращите кирилски почерци от XVIII-XIX век.

- Вие откога работите с Манасиевата летопис?

- Още през 1977 г., когато с колегата Божидар Димитров подготвяхме изложбата „Славянски ръкописи, документи и карти от Ватиканската апостолическа библиотека и секретния архив на Ватикана IX-XVII век", показана последователно през 1978 г. в Сикстинския салон на Ватикана и през 1979 г. в криптата на храм-паметник „Св. Александър Невски".

- Какво описва този ръкопис?

- Византийският историк Константин Манасий, живял през ХII в., е написал хрониката си в мерена реч (6733 стиха), в която се описват историческите събития от сътворението на света до смъртта на император Никифор Вотаниат през 1081 г.

Летописът на Константин Манасий (починал през 1187 г.) е бил преведен от гръцки на български език вероятно още в първото десетилетие на управлението на българския цар Иван-Александър (1331-1371). Както допуска Иван Дуйчев, това е станало към 1335-1340 г. от неизвестен български книжовник. Този превод е бил предназначен за лично четиво на българския владетел и неговото семейство. С това може да се обясни не особено широкото му разпространение в славянска среда - до днес са запазени само пет славянски преписа срещу над 130 гръцки.

- Откога е първият препис на Манасиевата летопис?

- Първият запазен среднобългарски препис на Манасиевата летопис е поместен в поп-Филиповия сборник от 1344-1345 г., съхраняван в Държавния исторически музей в Москва. В него е посочено не само името на писача - поп Филип, но и че ръкописът е бил преписан по повеля на българския цар Иван Александър. Едновременно с него в българската столица е поръчан и направен друг препис на хрониката, богато украсен с миниатюри, предназначен отново за владетеля и неговото семейство. Това е Хрониката на Константин Манасий от Ватикана, най-известният български ръкопис в света, с над 1000 изследвания и публикации за него.

- Как се е озовала Манасиевата хроника във Ватикана?

- След падането на Търново през 1393 г. този илюстриран препис се озовава в хърватска среда и през 1475 г. заедно с други ръкописи от сбирката на епископа на Модрос в Хърватско - Никола Катарски, вече е бил във Ватиканската библиотека. Уникалността на славянската хроника на Константин Манасий от Ватикана е в това, че съдържа 69 миниатюри, част от които са свързани със събития, засягащи българо-византийските отношения и войни през вековете. Този ръкопис засега е единственият в гръцката и славянската традиция илюстриран препис на съставената през XII век Хроника на Константин Манасий, дошъл до наши дни. Затова и интересът към него не стихва и до днес.

- Какви други ръкописи от времето на цар Иван-Александър са запазени?

- Не само недостигът на илюстрирани хроники е предизвикал големия интерес на изследвачите към българската Манасиева летопис. Известно е, че повечето запазени гръцки ръкописи от XIV в. включват изтеглени в началото на кодекса портретни изображения на авторите на текста или на поръчителите. Така възникването на три богато илюстрирани ръкописа при царуването на цар Иван Александър, като Манасиевата летопис от 1344-45 г., Лондонското евангелие от 1356 г. и Томичовият псалтир - около 1360 г., които следват традициите на богато илюстрираните гръцки ръкописи от епохата на Комнините (XI-XII в.), ни дават възможност да проследим развитието на книжната илюстрация на Византия сред славяните, от които България се явява най-последователният й наследник.

Дават възможност и да си обясним защо цар Иван Александър като цар Симеон е наречен „книголюбец".

- Какво ни казва Манасиевата хроника за българската история с текстовите добавки в червено?

- Оригиналните добавки са свързани с българската история и са важна съставна част на всички преписи на среднобългарския превод на Манасиевата хроника. Те фигурират във всичките пет преписа на творбата с незначителни различия в броя си. Във Ватиканския препис добавките са разположени на 30 листа, а описаните в тях събития от световната и българската история са общо 34. Някои от сведенията са заимствани от византийски автори - Йоан Зонара (ХII в.) и Георги Арматол (Х в.), а други ползват неизвестни домашни извори. Добавените пасажи са откроени от основния текст и визуално, понеже са изписани с червено мастило, подчертаващо важността им.

Текстът на добавките е издаван няколко пъти и според утвърденото в науката схващане са част от недостигнала до нас оригинална българска кратка хроника.

Обединяването на гръцката световна хроника с българска кратка хроника (или на части от нея) говори ясно за стремежа на преводача или по-късните преписвачи (въпрос, който едва ли би могъл да се изясни окончателно) да проектират българската история на фона на световната. Последната добавка е свързана с възстановяването на българската държава при цар Иван Асен I (1186-96), с което българските добавки излизат извън хронологическата рамка на гръцката хроника, завършваща с управлението на император Никифор Вотаниат (1078-1081).

- През 2007 г. вие и доц. Вася Велинова преиздадохте Манасиевата хроника. Защо?

- Освен над хилядата статии върху Манасиевата летопис, тя е издадена факсимилно и от Богдан Филов (1927 г.), който възпроизвежда само миниатюрите, Иван Дуйчев (1963) - фототипно целия ръкопис, и в 1954, 1963 и 1965 г. последователно в няколко езикови версии - само миниатюрите. Осъществено бе и критично издание на текста на среднобългарския превод с автори М. А. Салмина, Ив. Дуйчев, О. В. Творогов в 1988 г., както и опит за стихотворен превод на съвременен български език от Ив. Буюклиев в 1922 г.

Новото издание се наложи от актуализация на известните досега преписи (от 60 до над 130), от нов анализ на миниатюрите и превод на хрониката (на съвременен български с коментар), съответно от моя милост и доц. Велинова, която в момента е директор на център „Иван Дуйчев". Изданието е библиофилско, само в 360 номерирани екземпляра.

- Как успяхте да реализирате това луксозно издание?

- Изданието бе резултат от дългогодишната работа на българските учени във Ватикана, като се почне от Б. Филов, Ив. Дуйчев, Ал. Фол, Й. Списаревска и по-младата генерация, поела след тях щафетата, както и 30-годишното сътрудничество на Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев" с Ватикана, с Института по история и палеография към Културната фондация на Гръцката национална банка и неговия директор Агамемнон Целикас, с изключителното съдействие на експрефектите на библиотеката кардинал Алфонсо Стиклер, Леонард Бойл и кардинал Рафаеле Фарина, както и с финансовата подкрепа на г-н Николаос Хайдеменос, директор на издателство „Милитос" и „Глобул". Не знам дали си давате сметка, че едно подобно гръцко-българско-ватиканско сътрудничество не се постига лесно.