Половин година след тежката катастрофа, при която 21-годишен водач се вряза в автобус. Какво разказва шофьорът на градския транспорт, който оцеля по чудо?

/КРОСС/ 15 август 2025 година. 66-годишният Стефан Петров е на смяна като шофьор в нощния градски транспорт на София. Прави само един курс. От втория помни единствено червения светофар на булевардите „Възкресение" и „Константин Величков".

„Хвана ме червен светофар и чаках зелен сигнал. В този момент чух силен трясък, удари като бомба в автобуса и оттам нищо не помня. От тротоара са ме взели в болницата, как е станало всичко, не знам. След удара нищо не помня". Така започва разказа си Стефан.

Ударът е причинен от автомобил, който се врязва в автобуса на градския транспорт. Зад волана е 21-годишният Виктор Илиев, който има шофьорска книжка едва от две седмици. Движи се с около 200 км/ч и след употреба на райски газ. Поради високата скорост не успява да вземе завоя, излита от пътното платно и се забива в лявата страна на спрелия автобус. Един от пътниците - сирийският лекар д-р Иса Али - загива на място.

Стефан Петров изобщо не вижда връхлитащата кола. А в автобуса по онова време има само трима души - той, кондуктор и един пътник д-р Али. „Докторът се возеше всяка вечер, ходеше в „Овча купел" и се прибираше по същото време. А кондукторът беше срещу мен, на първите седалки. Изобщо не видях какво стана с тях", спомня си той.

След като екип на Спешна помощ го взима от тротоара, шофьорът на автобуса е закаран във Военномедицинска академия, с множество травми  и с опасност за живота. Първите му спомени  са от реанимацията, след десет дни в медикаментозна кома.

„Събудих се и веднага питах къде съм и какво е станало. Започнаха да ми разказват. Аз нищо не помнех, даже бях забравил имената на близките. До такава степен бях пострадал от силния удар - счупени девет ребра, прегънат бял дроб, скъсани сухожилия на лявата ръка. На врата си имах абокат, а на гърлото маркуч, за да мога да дишам. Целият бях в маркучи и кабели. Когато се събудих и видях къде се намирам, а и чувах сестрите как си говорят, че цял живот ще остана на памперси, това направо ме сриваше. Не вярвах, че ще се оправя. Като ме вдигнаха първият път да стъпя на земята и се сринах. Казах си - край, останах за цял живот инвалид. В болницата също така съм плакал, без да ме види никой", разказва за тежките си мигове Стефан.

Прави първите си крачки в отделението по гръдна хирургия, където е преместен от реанимацията.

Източник: Нова телевизия